Службата на съдебния лекар на окръг Мекленбърг се намираше на улица „Порт Колидж“, срещу новата обществена библиотека. Уест застана пред стъклената врата и зачака да й отворят. Трябваше да признае, че мястото не беше лошо. Сградата, където в миналото се помещаваше „Градински център Сиърс“, бе по-светла и модерна от повечето морги, а последния път, когато самолет на „ЮЕС Еър“ се разби наблизо, към нея бе прибавена още една хладилна зала. За съжаление управата на Северна Каролина явно не възнамеряваше да назначи още съдебни лекари за Мекленбърг, тъй като няколко некадърни сенатори бяха склонни да омаловажават бързото нарастване на района.
Имаше само двама съдебни лекари, на които се налагаше да се справят с повече от стоте убийства годишно, и когато Уест пристигна, и двамата бяха в залата за аутопсии. Мъртвият бизнесмен не изглеждаше по-добре сега, след като доктор Одом бе започнал да работи по него. Брюстър стоеше до масата, издокаран в найлонова престилка и ръкавици. Той кимна на началничката си, докато тя обличаше хирургическа униформа, защото не беше от хората, които рискуват неразумно. Одом бе опръскан с кръв. Държеше скалпела като молив и оглеждаше подкожната тъкан. Убитият имаше твърде много мазнини.
Помощникът в моргата беше едър мъж, който вечно се потеше. Той включи триона за аутопсии в контакта и се зае с черепа. Уест си помисли, че спокойно би могла да мине без това. Звукът беше по-ужасен от зъболекарска бормашина, миришеше неприятно на кости, а идеята за това какво точно става бе отвратителна. Уест реши, че няма да позволи да бъде убита или въобще да умре по някакъв подозрителен начин. Не искаше да се отнасят така с голото й тяло в присъствието на хора като Брюстър, а служителите в моргата да си подават снимките й и да коментират.
— Изстрели от упор, входовете зад дясното ухо — посочи доктор Одом с окървавената си ръкавица. — Голям калибър. Прилича на екзекуция.
— Точно като другите — отбеляза Брюстър.
— Ами гилзите? — запита докторът.
— Четиридесет и пети калибър, „Уинчестър“, вероятно със сребърен връх — отговори Уест и отново се сети за статията на Бразил и всичко, което младият репортер бе разкрил в нея. — Пет всеки път. Престъпникът не си дава труда да ги прибере. Не му пука. Ще имаме нужда от помощта на ФБР.
— Шибаната преса — изруга Брюстър.
Уест никога не бе ходила в Куантико. Винаги бе мечтала да посети Националната академия на ФБР, която представляваше нещо като Оксфорд за полицейското обучение. Но поради голямата й заетост не й остана време. После започнаха да я повишават. Накрая, единственото нещо там, на което имаше право, остана обучението за ръководители. Това означаваше банда началници с големи шкембета, помощник-началници и шерифи, които стояха отегчено на стрелбището и се мъчеха да преминат от 38-калибровите пистолети на полуавтоматични. Тя бе чувала доста истории за тези мъже, които грижливо събираха гилзите и ги подреждаха спретнато по джобовете си. Миналата година Хамър й предложи да я изпрати. Забравѝ! Уест нямаше желание да научава каквото и да било от ФБР.
— Иска ми се да знам какво ще кажат техните хора, които правят профили — замисли се на глас Уест.
— Забравѝ — каза Брюстър, който дъвчеше клечка за зъби и в същото време си слагаше капки за нос.
Доктор Одом взе гъба и изцеди вода върху органите. После грабна гумен маркуч и изсмука малко кръв от гръдната кухина.
— Мирише на пиене — каза Брюстър, чийто вечно хремав нос не можеше да помирише нищо.
— Сигурно в самолета — съгласи се Одом. — Та какво ще кажеш за момчетата от Куантико? — запита той и погледна към Брюстър, сякаш Уест не бе споменавала и дума по въпроса.
— Ужасно са заети — отговори Брюстър. — Както ти казах, забравѝ. Само десет-единайсет човека се занимават с профили и са изостанали с около хиляда случая. Да не мислиш, че правителството ще им отпусне повече пари? Не, по дяволите. А това е твърде лошо, тъй като тези момчета са адски добри.
Брюстър бе кандидатствал преди време във ФБР, но не му се уреди въпроса. Не назначаваха или пък отказът имаше нещо общо с теста с детектора на лъжата, на който той не се съгласи да бъде подложен. Детективът отново поднесе инхалатора към носа си. Господи, как мразеше смъртта. Беше грозна и вонеше. Жертвите й изглеждаха не само измъчени, но и унизени. Като члена на този нещастник. Човекът приличаше на балон, завързан на малко възелче, за да не му излезе въздухът.