Хамър се изправи, видимо изморена и разстроена от ужасното състояние, в което се намираше светът. Погледна през прозореца, пъхнала ръце в джобовете на полата си, с гръб към Уест.
— „Шарлът Обзървър“ и градската управа мислят, че не ги разбираме и не ни пука за тях — започна тя проповедта си отново. — А аз знам, че те не ни разбират и не им пука.
Уест смачка остатъците от закуската си и отвратено ги метна в коша.
— Всичко, от което „Обзървър“ се интересува, е да спечели още един „Пулицър“ — каза тя.
Хамър се обърна към нея със сериозен израз.
— Вчера обядвах с новия им издател. За първи път поне от десет години насам някой от нас успява да проведе цивилизован разговор с техен човек. Истинско чудо.
Полицейската началничка се заразхожда из стаята, като жестикулираше страстно. Нямаше съмнение, че държи на мисията на живота си.
— Наистина трябва да опитаме това. Възможно ли е да се обърне срещу нас? Абсолютно… — Тя замълча за момент. — Но може и да свърши работа. Анди Бразил…
— Кой? — прекъсна я Уест.
— Много е решителен — продължи Хамър. — Завършил е нашата академия за доброволци. Най-високите оценки, които някога сме виждали. Страхотно впечатлил инструкторите. Това означава ли, че няма да ни навреди, Вирджиния? Не, не. Това, което няма да понеса, е този млад репортер да съсипе някое от разследванията ни, като излезе сам на улицата и получи погрешна представа за нашата работа. Няма да го заблуждаваме, лъжем или нараняваме.
Уест сключи ръце зад главата си и изстена. Хамър се върна до бюрото си и седна.
— Ако това тръгне добре — продължи началничката, — помисли си каква полза ще има за отдела и за включването на обществото в полицейската работа не само тук, а и навсякъде по света. Колко пъти съм те чувала да казваш: „Само ако можеше всеки гражданин да излезе поне за една нощ с нас?“.
— Никога вече няма да го кажа — отвърна Уест убедено.
Хамър се облегна на бюрото и размаха пръст срещу заместничката си, от която се възхищаваше, макар понякога да й се искаше да я хване и раздруса заради прекалено дребнавото й мислене.
— Искам те отново на улицата — нареди тя. — С Анди Бразил. Дай му една добра доза, която няма да забрави.
— По дяволите, Джуди! — възкликна Уест. — Не постъпвай така с мен. Затънала съм до ушите в децентрализирането на разследванията. Целият отдел „Улични престъпления“ е прецакан, двама от капитаните ми са навън. Гуди и аз не можем да се съгласим по нито един въпрос, както обикновено…
Хамър не я слушаше. Тя сложи очилата за четене и започна да преглежда някакъв доклад.
— Уреди всичко още днес — нареди тя.
Анди Бразил тичаше бързо и усилено. Издиша тежко и провери времето на часовника си „Касио“, докато спринтираше по пистата на колеж „Дейвидсън“ в малкото градче със същото име, северно от големия град. Тук той беше пораснал и ходил на училище със стипендии за добър успех и майсторство в тениса. Беше живял в колежа през целия си живот, всъщност в една разнебитена дървена къщичка на улица „Мейн“ срещу гробището, което, също като наскоро смесеното училище, беше отпреди Гражданската война.
Допреди няколко години майка му работеше в кухнята на колежа и Бразил израсна в университетското градче, наблюдавайки богатите хлапета и учените, които винаги бързаха нанякъде. Дори когато вече завършваше с отличие, някои от съучениците му, обикновено най-популярните момичета, го смятаха просто за някой от обслужващия персонал. Те флиртуваха с него, докато сипваше яйца и овесени ядки в чиниите им, но винаги изглеждаха изненадани, когато минаваше покрай тях в коридора, натоварен с учебници и уплашен да не закъснее за час.
Бразил имаше чувството, че мястото му никога не е било тук, нито пък където и да е другаде. Сякаш наблюдаваше хората през стъкло. Не можеше да ги докосне, независимо колко усърдно се опитваше, а и те не можеха да го докоснат, освен ако не бяха от възпитателите. Откак се помнеше, се влюбваше в учители, треньори, охраната на общежитията, администратори, декани, лекари и медицински сестри. Всички те приемаха и дори оценяваха необичайните му идеи, самотни странствания и писанията, които свенливо им показваше, когато ги посещаваше след часовете, обикновено носейки лимонови бонбони от сладкарницата или бисквити от кухнята на майка му. Просто казано, Бразил беше писател, готов да посвети живота си на творчеството. Приемаше съдбата си със смирение и смело сърце.