На десетия километър той се просна на тревата и започна да прави лицеви опори. Ръцете му бяха здрави, мускулести, с изпъкнали вени, които подхранваха силата му. Лицето му беше зачервено, а косата, залепнала по мокрото му лице, блестеше като злато. Той се претърколи по гръб и вдиша чистия въздух, наслаждавайки се на приятната умора. Надигна се бавно, протегна се и се изправи. Трябваше да тръгва.
Анди Бразил се приближи към двайсет и пет годишното си черно БМВ 2002, паркирано на улицата. Колата беше излъскана и лакирана с „Покритие за всичко“. Оригиналната емблема на капака в синьо и бяло беше избеляла отдавна, но той наскоро я пребоядиса. Колата бе навъртяла повече от двеста хиляди километра и нещо се разваляше поне веднъж месечно, но Анди можеше да поправи всичко. Тапицерията й бе кожена, а на таблото имаше нов полицейски скенер и късовълново радио. Бразил беше свободен чак до четири часа, но потегли към службата по обед. Тъй като беше криминален репортер на „Обзървър“, той паркираше на специално място до вратата, за да може да изхвърчи веднага, когато се наложи.
В момента, когато влезе във фоайето, той долови мириса на мастило и вестникарска хартия, така както дивото животно усеща миризмата на кръв. Ароматът го възбуждаше също като полицейските светлини и сирени и той се чувствате щастлив, защото пазачът в будката вече не го караше да се разписва. Бразил тръгна нагоре по ескалатора, като тропаше по металните стъпала, сякаш закъсняваше за някъде. Хората, слизащи от другата страна, приличаха на статуи, които го гледаха с любопитство. Всеки в „Обзървър“ го познаваше, но Анди нямаше приятели.
Залата на репортерите беше голяма и мрачна. Чуваше се тракане на клавиши, телефонен звън и скърцане на принтери, които отпечатваха новините. Репортерите седяха напрегнато пред екраните на компютрите си и прелистваха бележници с името на вестника върху кориците. Някои се разхождаха из залата, а жената, която отговаряше за колонката с местни новини, бързаше към вратата в преследване на някаква история. Бразил все още не можеше да повярва, че е член на този важен, неудържим свят, където думите имаха силата да променят съдбите и начина на мислене на хората. Той разцъфтяваше от драмата, вероятно защото бе захранван с нея от раждането си, макар и невинаги по добър начин.
Бюрото му се намираше в градската секция, малко зад остъкления кабинет на издателя Панеса, от когото Бразил се възхищаваше и отчаяно искаше да впечатли. Панеса беше хубав мъж, със сребристоруса коса и слаба фигура, която не бе загубила елегантността си, макар той отдавна да бе прехвърлил четиридесетте. Издателят беше висок и стегнат, винаги облечен в чудесни тъмносини или черни костюми и лъхаше на скъп одеколон. Бразил го смяташе за много мъдър, въпреки че все още не бе имал възможност да се увери в това.
Всяка неделя Панеса пишеше редакторската колонка, а жените в района на Шарлът му пращаха възхитени писма и тайно се чудеха какъв ли бе Ричард Панеса в леглото, или поне Бразил си въобразяваше това. Панеса провеждаше заседание, когато Анди седна зад бюрото си, скрито хвърли поглед към царството на издателя и се опита да изглежда зает, като отваряше бележници и чекмеджета и преглеждаше препечатки на отдавна издадени материали. От вниманието на Панеса не избягна фактът, че младият криминален репортер дойде четири часа по-рано в първия ден на новата работа. Това не го изненада.
Първият проблем на Бразил бе, че Томи Аксъл бе оставил на бюрото му още една роза, купена от „7-единайсет“1. Тя имаше тъжния, нездрав вид на хората, които пазаруваха в магазини, продаващи червена опакована страст за долар и осемдесет. Розата бе все още увита в прозрачен найлон, а Аксъл я бе пъхнал в бутилка с вода. Томи беше музикалният критик на вестника и Бразил знаеше, че в момента седи и го наблюдава от мястото си. Анди извади един кашон изпод бюрото.
Той още не бе приключил с преместването си, а и тази задача не бе особено интересна. Но засега не му бяха възложили нищо друго, а първата от серията статии за доброволната полицейска академия беше готова. Анди не можеше да я редактира и допълва безкрайно, а се ужасяваше от мисълта, че може да седи в репортерската зала без работа. Беше добил навика да преглежда всичките шест издания на вестника, често четеше таблото за обяви, проверяваше празната си пощенска кутия и нарочно се мотаеше с преместването на малобройните си вещи на краткото разстояние от двайсет метра.