— Не, благодаря. Не пуша.
— Добре правиш. Аз не мога да ги оставя. В стаята за персонала не се пуши. Джона ми позволява да пуша в кабинета му, когато времето е лошо. Е, как е първата вечер?
— Краката ми ме убиват.
— Рискове на професията. От първата заплата ще си купиш сол, с която да си киснеш краката. Сложи и малко евкалиптово масло и си направо в рая.
— Ще опитам.
Хубава жена, забеляза Али, макар че сенките край очите на Френи я правеха да изглежда на повече от двадесет и осем години. Тъмночервеникавата й коса бе късо подстригана, гримът й бе лек. Ноктите й бяха къси и без лак, по пръстите й нямаше никакви пръстени. Както останалите от персонала, тя бе облечена в черно — семпла риза, панталон и здрави, ала модни обувки. Единственият намек за блясък бяха сребърните й обици.
— Как стигна до бара? — полюбопитства Али.
Френси се поколеба и издуха дима от цигарата си.
— Май доста съм висяла край барове. После, когато тръгнах да търся доходно занятие, както се казва, Джона ме попита дали искам работа. Обучи ме в „Бърза почивка“. Работата е добра. Трябва да имаш добра памет и елементарни умения. Интересува ли те?
— По-добре да видя дали мога да направя една стъпка след почистването на маси, преди да почна да гледам по-нагоре.
— Доколкото те виждам, приличаш на човек, който би се справил с каквото се наложи.
Али й се усмихна.
— Така ли мислиш?
— Наблюдателността е едно от тези елементарни умения. Без да трябва да съм много наблюдателна, не ми приличаш на човек, който смята цял живот да обслужва маси.
— Все отнякъде трябва да почна. А сега най-важното е да си плащам наема.
— Аз ли не знам? — Макар Френи вече да бе изчислила, че обувките на Али струват колкото половината от месечния наем за собствения й апартамент. — Е, ако искаш да се изкачиш по стълбата, Джона ще ти даде тласък. Вече трябва да си го разбрала. — Тя хвърли цигарата си и смачка угарката. — Трябва да се връщам. Пит се сърди, ако закъснея след почивката.
Бившата проститутка, помисли Али, се отнасяше доста собственически към Джона. Сигурно бяха любовници. Като се имаше предвид и колко я защитаваше той, всичко се връзваше.
Като любовница и доверен служител Френи бе в много изгодна позиция за набелязване на жертвите и за предаване на информацията. Барът гледаше към входа. Всеки, който влизаше или излизаше, минаваше пред погледа й.
Хората си подават кредитните карти, а името и номерът на сметката водят към адреса.
Струваше си да я следи по-изкъсо.
Джона също следеше. От кабинета си, от партерния етаж. Достатъчно разбираше от измами, за да прецени кои може да са мишените. Отбеляза си три възможности, които биха оглавили списъка му, ако той водеше играта. И тъй като също бе забелязал полицаите на шестнадесета маса, се приближи към тях.
— Всичко наред ли е?
Жената му се усмихна лъчезарно и отметна назад късата си сламеноруса коса.
— Всичко е страхотно. За пръв път от месеци успяваме да излезем, и двамата с Боб сме толкова заети.
— Радвам се, че сте избрали моето заведение. — Джона приятелски опря ръка на рамото на Боб и се наведе към него. — Следващия път не идвай с полицейски обувки. Веднага те издават. Приятна вечер.
Докато се отдалечаваше, му се стори, че чу как жената прихна.
Насочи се към масата, която Али разчистваше.
— Как се справяш?
— Още не съм счупила нито една от твоите чинии.
— И вече искаш повишение?
— Ще си остана на тази работа, но все пак благодаря. Предпочитам да чистя улици вместо маси. — Тя разсеяно притисна ръка към кръста си.
— В единадесет преставаме да сервираме топла храна, само закуски от бара, така че работата ще намалее.
— Ура!
Джона сложи ръка на рамото й, преди да бе вдигнала таблата.
— Притисна до стената Френи отвън, а?
— Моля?
— Тя излезе, ти излезе, тя се върна, ти се върна.
— Върша си работата. Обаче устоях на желанието си да й светна с прожектор в очите и да я ударя с гумена палка през лицето. А сега ме остави да продължа. — Вдигна таблата и се промъкна край него.
— Между другото, Алисън…
Тя спря и едва не изръмжа.
— Какво?
— Силните удари бият твоите воля и постоянство. Осем на два.
— Една игра не прави шампионат. — Али вирна брадичка и се отдалечи. Докато минаваше покрай дансинга, един мъж протегна ръка и с надежда я плесна по задника. Джона я видя как се закова на място, бавно се обърна и го изгледа ледено. Мъжът отстъпи назад, вдигна извинително ръце и изчезна между танцуващите.
— Справя се — отбеляза Бет до него.
— Да, справя се.
— Освен това си върши работата и не хленчи. Харесва ми приятелката ти, Джона.