Съмняваше се, че следствието ще намери под ръка някой свидетел.
Джона се бе облегнал на капака на колата си с един от униформените полицаи и пиеше кафе. Когато Али се приближи, той й протегна половината останала чаша.
— Благодаря.
— Може да изпиеш и цяло кафе. През няколко преки има едно денонощно заведение.
— Това ми стига. Офицер, вие с вашия партньор ли бяхте първи на местопрестъплението?
— Да, госпожо.
— Утре в единадесет искам на бюрото си доклад. — Полицаят кимна отсечено и тръгна към колата си. Али отпи от кафето и подаде чашата на Джона. — Нямаше нужда да ме чакаш. Можех да се прибера вкъщи с някоя от полицейските коли.
— Бях се хванал на бас. В моето заведение ли са били?
— Защо питаш, след като и двамата знаем, че току-що си измъкнал всичко от полицая?
— Хей, аз купих кафето. — Той отново й го подаде и заобиколи колата. — Значи престъпниците тази вечер са набелязали жертвите си в „Небесен огън“. Правили ли са удари там и преди?
— Не, засега ти си единственият, при когото са повтаряли. Пак ще се върнат при теб. — Тя затвори уморените си очи. — Въпрос само на време.
— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре. Какво са взели?
— Спортно беемве от гаража, произведения на изкуството, електроника и много бижута.
— Тези хора нямат ли сейфове?
— Точно тези имат един малък сейф в килера. Разбира се, държали са комбинацията записана на едно листче на бюрото.
— Това би обезсърчило всеки престъпник.
— Имали са охранителна система, която се кълнат, че са включили, когато са излизали… Макар жената да не изглежда толкова сигурна. Както и да е, въпросът е, че са се чувствали защитени. Хубава къща, хубав квартал. Хората стават небрежни. — Завъртя глава, за да разсее напрежението, все още без да отваря очи. — Те и двамата са адвокати.
— Добре, по дяволите, какво тогава ни пука?
Али бе прекалено уморена, за да се засмее.
— Внимавай, приятел, леля ми е районен прокурор в Урбана.
— Ще пиеш ли това кафе, или просто ще го държиш?
— Моля? О, не, ето ти го, не искам повече. Само ще ме държи будна.
Джона се съмняваше дали цистерна с кафе би я задържала будна. Гласът й бе станал дрезгав и още по-сексапилен. От умората защитата й бе паднала и тя бе обърнала лице към него, опитвайки се да намери удобно място, където да си облегне главата. Очите й бяха затворени, устните й меки.
Той имаше чувството, че знае точно какъв вкус биха имали. Топъл и мек. Натежал от сън.
На един стоп изключи от скорост, издърпа ръчната спирачка и се наведе към нея да натисне ръчката, която сваля облегалката на седалката й.
Али се сепна, удари си главата в неговата, изруга и опря ръце в гърдите му.
— Дръпни се!
— Спокойно, Флечър. Не съм скочил върху теб. Когато правя любов, обичам жената да е будна. Отпускам ти облегалката. Ако ще спиш, нека да е в колкото може по-хоризонтално положение.
— Добре съм. — Полумъртва, ала иначе добре, помисли тя. — Не спях.
Той сложи ръка на челото й и натисна главата й назад.
— Млъкни, Алисън.
— Не спях. Мислех.
— Мисли утре. Сега си в мозъчна смърт. — Погледна я и отново подкара колата. — Колко часа си дежурна?
— Това е математика, а аз не мога да се занимавам с математика, когато съм в мозъчна смърт. — Али се предаде и се прозина. — Смяната ми беше от осем до четири.
— Сега е почти четири сутринта, което прави двадесет часа. Защо не минеш нощна смяна, докато разследването свърши? Или вече не ти се живее?
— Това не ми е единственият случай. — Вече бе решила да говори със своя лейтенант. Не можеше да даде най-доброто от себе си на работата, ако спеше по два часа на нощ. Но на Джона не му влизаше в работа как тя си живее живота.
— Предполагам, че Денвър не е в безопасност без теб.
Може и да бе уморена, ала въпреки това долавяше добре сарказма.
— Точно така. Блекхоук. Без моето зорко око градът е в хаос. Това е тежък товар, но все някой трябва да се нагърби с него. Спри на ъгъла, моят блок е на половин пряка.
Той не й обърна внимание, мина светофара и плавно спря до тротоара пред сградата.
— Добре. Благодаря. — Али протегна ръка да вземе чантата си от пода.
Той вече бе излязъл от колата и я обикаляше. Може би умората бе причината да реагира толкова бавно, сякаш се движеше не във въздух, а в гъст захарен сироп. Ала Джона хвана дръжката от външната страна на вратата й секунди преди тя да хване дръжката отвътре.
Около пет секунди се бориха за надмощие. Накрая Али изръмжа апатично и го остави той да й отвори вратата.
— Ти какво, да не си от друг век? Изглеждам ли ти неспособна да се справя със сложния механизъм на една автомобилна врата?