— Хората се тълпят там — добави Лидия. — Особено по-младите. Това за тях е обичайно място за срещи и те се отпускат. Много сексуални флуиди. — Хикмън се изкиска и тя го изгледа студено. — Това е сексуално място. Когато Блекхоук минава, се надига вълна.
Вълна ли? — повтори Хикмън. — Това технически термин ли е?
— Жените го гледат. Не си гледат чантите.
— Точно така. — Али отиде до дъската, на която бе закачен списъка на жертвите и откраднатите вещи. — Всеки удар включва по една жена. В списъка няма самотни мъже. Основната цел е жената. Какво носи една жена в чантата си?
— Това — заяви Хикмън — е една от най-сложните загадки на света.
— Ключовете си — започна да изброява Али. — Портфейла си, в който държи паспорта и кредитните карти. Снимки на децата, ако има такива. Никоя от жертвите не е имала вкъщи деца. Ако сведем всичко до основата, преди всичко търсим джебчия. Някой с ловки пръсти, който може да измъкне нещо от една чанта и да го пъхне отново там, преди жертвата да е разбрала, че е било измъкнато. Да вземе отпечатък от ключа, да направи копие.
— Ако ще пребъркваш един джоб, защо трябва да връщаш нещата в него? — полюбопитства Хикмън.
— За да не разбере жертвата, за да спечелиш време. Жената отива в тоалетната и си взема чантата. Ако бръкне да си извади червилото и не си намери портфейла, ще вдигне тревога. А така къщата е ограбена и престъпниците са се измъкнали, преди жертвите да са се прибрали вкъщи. Когато и да се приберат вкъщи. — Тя се обърна към дъската. — В дванадесет и половина, в един и петнадесет, в дванадесет и десет и така нататък. Някой в клуба предупреждава крадците, когато жертвите поискат сметката си. Някой вътрешен човек или някой постоянен клиент. В „Блекхоук“ обичайното време между искането на сметката и тръгването беше около двадесет минути.
— Имаме още два клуба, освен „Блекхоук“ — намръщи се Киники. — Ще трябва да поставим постове и там.
— Да, сър. Ала „Блекхоук“ е мястото, където ще се върнат. Това е мястото, където расте дървото с парите.
— Намери начин да отсечеш дървото, Флечър. — Киники стана. — И днес си вземи малко почивка да поспиш.
Али го послуша и се сгуши на малкото диванче в стаята за кафе, като поръча да я събудят, когато пристигнат докладите, които чакаше.
Бе спала час и половина и се чувстваше почти човек, когато Хикмън раздруса рамото й.
— Ти ли ми открадна баничката със сирене?
— Моля? — Тя седна и отметна косата си от челото.
— Ти обичаш банички със сирене. Аз имах една, а сега я няма. Провеждам разследване.
Али се отърси от съня, извади от чантата си шнолата и опъна назад косата си.
— Името ти не беше написано на нея.
— Беше.
Тя сви рамене:
— Името ти „Пекарна Пайнвю“ ли е? Освен това, изядох само половината. — Али погледна часовника си. — Пристигна ли първият доклад от местопрестъплението?
— Да, също и твоето съдебно постановление.
— Прекрасно. — Тя се изправи и намести кобура си. — Тръгвам.
— До края на смяната искам в тази кутия да се появи една баничка със сирене.
— Изядох само половината — подвикна Али през рамо и спря до бюрото си да вземе документите. Прегледа ги, без да обръща внимание на шума, намести по-удобно пистолета и облече якето си.
Вдигна очи, когато шумът се превърна в жужене, и видя баща си да влиза. И той като Блекхоук бе човек, който създаваше вълни.
Знаеше, че някои от колегите в полицията бяха възмутени от бързото й издигане до детектив. От време на време се чуваше да се мърмори, достатъчно силно, за да го чуе, за протежиране и подкупи. Бе заслужила поста си и го знаеше. Тя толкова се гордееше с баща си и толкова бе сигурна в собствените си способности, че тези слухове не можеха да я разтревожат.
— Добър ден, комисар.
— Добър ден, детектив. Имаш ли една минута?
— Две. — Али измъкна чантата си от най-долното чекмедже на бюрото. — Можем ли да говорим, докато вървим? Тъкмо излизах. Получих съдебно постановление, за да го представя на Джона Блекхоук.
— Аха. — Той й направи път да мине и очите му огледаха стаята. Ако имаше някакъв ропот, щеше да почака, докато не може да го чува.