— Това включва ли и теб?
— Точно така е.
— Значи съм предупредена. — Али понечи да се обърне, спря и погледна ръката му, която се бе протегнала да я хване за рамото. — Какъв ти е проблемът, Блекхоук?
— Още не съм разбрал. Защо не изпрати тук някой униформен полицай да вземе лентите?
— Защото това е мой случай.
— Не.
— Какво не, не е мой случай ли?
— Не, не е това причината. Аз те притеснявам. — Наведе се напред да го докаже. — Защо не ме удариш?
— Нямам навика да бия цивилни. — Вдигна глава, когато той притисна гърба й към рамката на вратата. — Обаче мога да направя изключение.
— Пулсът ти се е ускорил.
— Винаги е така, когато съм раздразнена. — Възбудена, едва не каза възбудена, защото това бе думата, която й дойде наум. Това бе усещането, разливащо се из тялото й. А което бе много, бе много.
Тя се отмести, едно плавно движение, с което би трябвало да забие лакът в корема му и да го избута. Ала Джона парира, също толкова плавно, и пръстите му се обвиха здраво около китката й. Али инстинктивно се завъртя и понечи да подложи крак под неговия, за да го събори. Той с цялото си тегло залепи гърба й до вратата.
Тя си каза, че раздразнението бе причината дишането й да се ускори, не начинът, по който извивките на тялото му се притискаха към извивките на нейното тяло.
Сви ръката си в юмрук, обмисли доколко би било разумно да го използва за един къс удар в лицето му и реши, че сарказмът бе по-мощно оръжие срещу него.
— Следващия път ме попитай дали искам да танцувам. Не съм в настроение да… — Спря насред дума, като видя, че в очите му се бе появило нещо остро, нещо непокорно, от което вече бързият й пулс се забърза още повече. Али забрави за самозащитата, забрави за юмрука, който още държеше готов. — Престани, Блекхоук, дръпни се. Какво искаш от мен?
— По дяволите. — Джона забрави за правилата, забрави за последствията от тяхното нарушаване. Виждаше единствено нея. — По дяволите, нека разберем.
Пусна бутилката и останалата в нея вода се разля по килима, но никой не забеляза. Искаше да усети ръцете си върху нея, и двете си ръце, и ги използва, за да вдигне нейните ръце над главата й, докато устните му се спуснаха към нейните.
Почувства как тялото й трепна срещу неговото. Протест или покана, не го интересуваше. По един или друг начин щеше да си плати за тази единствена проява на насилие, така че можеше да се възползва по най-добрия начин от нея.
Захапа леко долната й устна, както вече си бе представял, почувства топлината и мекотата и ги пое. Тя издаде някакъв звук, нещо, което сякаш се надигна от гърлото й и бе също толкова първично като страстта, която го разкъсваше.
Ароматът й, на свеж сапун и кожа, такъв контраст със зрелостта и жаравата, го покори, разбуди глад, по-голям, отколкото някога бе познавал.
Когато плъзна пръсти надолу, по бедрата й, бе готов, без да се замисля, да задоволи този глад, да вземе това, за което копнееше.
И в този момент ръката му се удари в пистолета й.
Отскочи назад, сякаш тя бе измъкнала този пистолет и бе стреляла с него.
Какво правеше? Какво, за Бога, правеше?
Али не каза нищо, само го гледаше със замъглени очи. Ръцете й оставаха над главата, сякаш неговите ръце още ги държаха там.
После тялото й потрепери.
— Това беше грешка — успя да промълви.
— Знам.
— Една наистина сериозна грешка.
С отворени очи вплете ръце в косата му и отново привлече устните му към своите.
Този път неговото тяло трепна и шокът от това отекна в него и го разтърси до кости. Бе опустошил устните й с тази първа целувка и тя искаше от него да го стори отново. И, по дяволите, щеше да го стори, докато цялото й същество престанеше да пищи.
Не можеше да вдиша, без да вдиша него, и всяка отчаяна задъхана глътка въздух бе като доза наркотик.
С едно рязко движение той измъкна ризата й от панталона, пъхна ръката си отдолу и я затвори върху гърдите й.
— И двамата простенаха.
— В момента, в който те видях… — Откъсна устни от нейните, за да ги спусне към шията й. — В първия момент, в който те видях…
— Знам. — Али отново искаше устните му, трябваше да ги има. — Знам.
Джона започна да сваля сакото й, бе го смъкнал наполовина по раменете, когато разумът надделя над лудостта. Лудостта го караше да я вземе, бързо и силно. И защо не? Да вземе това, което искаше, по начина, по който го искаше, за да си достави удоволствие.
— Али… — Произнесе името й и старомодната му красота върна света на мястото му.
Тя го видя как се отдръпва. Макар да не бе помръднал, в очите му видя съзнателната дистанция, която той издигна между тях. В невероятните му и ясни зелени очи.