И в този момент той й се усмихна, толкова властно и чаровно, че й се прииска да въздъхне като ученичка.
— Благодаря.
Тя затвори вратата зад него и завъртя очи:
— О, няма защо…
— Здравей, Джона. — Бойд вече се бе изправил и идваше иззад бюрото си. Раздруса ръката на Джона и стисна силно рамото му в нещо като мъжка прегръдка. — Благодаря, че дойде.
— Трудно бих могъл да откажа на молбата на комисаря.
Първия път, когато Джона срещна Бойд, Бойд бе лейтенант. Косата му бе тъмнозлатиста, а кабинетът му малък, претъпкан и със стъклени стени. Сега косата на Бойд бе сребриста, а кабинетът му просторен. Стъклената стена бе сменена с широк прозорец с изглед към Денвър и планините около него.
Някои неща се променят, помисли Джона. После погледна в зелените очи на Бойд. А някои неща не се променят.
— Обичаш ли черно кафе?
— Винаги съм го обичал.
— Сядай. — Бойд посочи към един стол и отиде до кафе машината. Бе настоявал да има собствена, за да си спести досадата да звъни на секретарката си всеки път, когато му се допие кафе. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Трябваше да довърша един разговор. Политици — измърмори той и наля две чаши силно черно кафе. — Не мога да ги понасям. — Джона не каза нищо, но ъгълчетата на устните му трепнаха. — И да не съм чул разни хитроумни забележки от типа, че на този етап от играта и аз съм политик.
— И през ум не ми е минало… — Джона пое кафето. — Да го кажа.
— Винаги си бил умно момче. — Бойд се разположи до него, а не зад бюрото, и въздъхна дълбоко. — Никога не съм предполагал, че ще яхам бюро.
— Липсват ти улиците, а?
— Всеки ден. Ала човек прави каквото прави, после прави нещо друго. Как е новият клуб?
— Добре. Събираме сериозна тълпа. Доста златни карти. Те имат нужда от това. Поим ги с коктейли.
— Така ли? Аз пък мислех да доведа Сила някоя вечер, когато съм свободен.
— Ако доведеш жена си, напитките и вечерята са за сметка на заведението. Това разрешено ли е?
Бойд се поколеба и потупа с пръст по чашата си.
— Ще видим. Имам един малък проблем, Джона, и си мисля, че би могъл да ми помогнеш.
— Стига да мога.
— През последните два месеца имаме серия от грабежи. Повечето долари, бързо ликвидни стоки — бижута, дребна електроника.
— В една и съща област ли са?
— Не, в целия район. Еднофамилни къщи в покрайнините, апартаменти в центъра, в кварталите. За по-малко от осем седмици имаме шест удара. Много ловки, много чисти.
— Добре, какво мога да направя за теб? — Джона опря чашата на коляното си. — Взломните кражби никога не са били моя специалност. — Усмихна се бързо. — Доколкото си спомням.
— Винаги съм се чудил за това. — Но Бойд махна с ръка. — Жертвите са различни, както и местоположението на ударите. Млади семейства, възрастни семейства, самотници. Обаче нещо ги свързва. Всички са били на клуб вечерта на обира.
Очите на Джона се присвиха и това бе единствената промяна в изражението му.
— В някой от моите клубове ли?
— В пет от всеки шест случая в твой клуб.
Джона си изпи кафето и погледна през широкия прозорец към яркосиньото небе. Тонът на гласа му си остана приятен, непринуден. Ала очите му бяха станали студени.
— Питаш ме дали съм забъркан в това?
— Не, Джона, не те питам дали си забъркан. Това отдавна сме го преодолели. — Бойд изчака малко. Момчето бе докачливо. — Или поне аз съм го преодолял.
Джона кимна и се изправи. Отиде до кафе машината и остави чашата си. Нямаше много хора, които да значеха толкова за него, че да го интересува мнението им. Бойд значеше.
— Някой използва моите заведения за набелязване на жертви — каза той с гръб към Бойд. — Това не ми харесва.
— Не съм и мислил, че ще ти харесва.
— Кое заведение?
— Новото. „Блекхоук“.
Той отново кимна:
— Изискана клиентела. С по-голям доход, отколкото тълпата в някой спортен бар като „Бърза почивка“. — Обърна се. — Какво искаш от мен, Флеч?
— Искам съдействие. И искам да се съгласиш да работиш със следствения екип. По-специално с детектива, натоварен със случая.
Джона изруга и в един от редките си изблици на раздразнение прокара ръка през косата си.
— Искаш да се мешам с ченгетата, да ги пусна в моето заведение?
Бойд не си и направи труда да скрие усмивката си:
— Джона, те вече са идвали там.
— Не и когато аз съм бил. — За това поне можеше да бъде сигурен. Можеше да подуши ченге от цял километър на тъмно.
— Да, очевидно когато те е нямало. Някои от нас работим денем.
— Защо?
Бойд се засмя и протегна крака.