Той стисна устни и свъси вежди, както когато се чувстваше притиснат в ъгъла.
— Това е обществено заведение. Аз не съм направил нищо, просто влязох в едно обществено заведение. Имам правото да си поръчам едно питие на бара, ако ми се иска.
— Нямаш правото да ме следиш и да застрашаваш прикритието ми в полицейско разследване. Ако прекрачиш границата, сутринта ще се обадя в кабинета на окръжния прокурор.
— Няма нужда. Хайде, Али, нямаше откъде да знам, че си тук по работа. Просто случайно минах и…
— Не ме лъжи. — Тя сви ръката си в юмрук, безпомощно я удари в собствената си глава и се извърна. — Не лъжи.
— Просто толкова ми липсваш. През цялото време мисля за теб. Нищо не мога да направя. Знам, че не трябваше да те следя. Нямах такова намерение. Просто се надявах да си поговорим. Хайде, любов моя. — Денис я хвана за раменете и зарови лице в косите й по начин, от който кожата й настръхна. — Ако може само да си поговорим.
— Недей… Недей да ме докосваш. — Али изправи рамене и се опита да се отдръпне, ала той обви ръце около нея в собственически жест.
— Не се дърпай. Знаеш, че полудявам, когато си такава студена.
С два резки удара с крака си в гърлото му би могла да го просне. Не искаше да стига дотам.
— Денис, не ме карай да те наранявам. Просто ме остави на мира. Махни си ръцете от мен и ме остави на мира, иначе ще стане много по-лошо, отколкото вече е станало.
— Не. Ще стане по-добре. Кълна ти се, ще стане по-добре. Само ме приеми обратно и нещата ще бъдат както си бяха.
— Не, няма да бъдат. — Тя се стегна, готова да се отскубне от него. — Пусни ме.
Вратата на кухнята се отвори и оттам нахлу светлина.
— Бих ви препоръчал да направите това, което иска дамата — предупреди го Джона. — И то веднага.
Али затвори очи и през смущението почувства как в нея се надига гняв.
— Мога и сама да се оправя.
— Може би, но няма да се наложи. Това е моето заведение. Махнете си ръцете от нея.
— Ние имаме частен разговор. — Денис се обърна, ала я издърпа със себе си.
— Вече не. Влизай вътре, Али.
— Това не е твоя работа — повиши глас Денис. Тя и преди бе чувала този тенор. — Не се бъркай.
— Това не беше правилният отговор.
Джона пристъпи напред и Али се отскубна и застана между двамата мъже. В очите му имаше блясък, който я тревожеше, като светкавица върху лед.
— Недей. Моля те.
Не би се спрял пред гняв, нито пред заповед. Но молбата и умората в очите й го спря.
— Влизай вътре — повтори той, ала този път тихо и сложи ръка на рамото й.
— Така значи било. — Денис вдигна свитите си юмруци. — Няма никой друг. Така ми каза. Не, няма никой друг. Още една лъжа. Още една от твоите лъжи. През цялото време си спяла с него, нали? Лъжлива кучка.
Джона се стрелна като змия. Тя бе виждала улични битки, бе ги прекратявала, когато бе униформен полицай. Сега успя само да изругае и да скочи напред, но Джона вече бе притиснал Денис до стената.
— Престани! — каза Али отново и го хвана за ръката да го издърпа. Със същия успех би могла да се опита да отмести планина.
Той й хвърли един стоманен поглед.
— Не. — Произнесе го небрежно, сякаш сви рамене. После заби юмрук в корема на Денис. — Не обичам мъже, които тормозят жените или ги обиждат. — Гласът му оставаше студен и спокоен, докато нанасяше втория си удар. — Няма да го търпя в моето заведение. Разбра ли? — Пусна Денис, отстъпи крачка назад и Денис се свлече в краката му. — Мисля, че го е разбрал.
— Страхотно. Прекрасно. — Денис простена и Али притисна пръсти към очите си. — Ти току-що заби удар в корема на един заместник окръжен прокурор.
— И какво мислиш ти за това?
— Помогни ми да го вдигна.
— Не. — Преди да се бе опитала да издърпа Денис на крака, Джона я хвана за ръката. — Той сам се озова в тази ситуация, сам и ще излезе от нея.
— Не мога да го оставя тук, сгърчен като червей на тротоара.
— Той ще стане. Нали така, Денис? — Елегантен в безупречния си черен костюм, Джона приклекна до стенещия Денис. — Ти ще станеш и ще си отидеш. И докато си жив, няма да идваш тук. Ще стоиш много далеч от Алисън. Всъщност, ако разбереш, че по някакво нещастно стечение на обстоятелствата дишаш един и същ въздух с нея, ще задържиш дъх и ще избягаш в обратна посока.
Денис с мъка се надигна на ръце и колене. В очите му напираха сълзи, ала зад тях пулсираше гняв.
— Заповядай, вземи я. — Болезнено се изправи. — Тя ще те използва и ще те изхвърли. Както направи с мен. Заповядай, вземи я — повтори той и се отдалечи, накуцвайки.