— Сигурен съм. Господин и госпожа…?
— Барне — отговори мъжът. — Дон и Лин Барне.
— Дон, мога ли да предложа на вас и на съпругата ви по едно питие? Разбирам, че това за вас е много неприятно и разстройващо.
— Мисля, че бих пийнал нещо. Един хубав силен бърбън.
— Не мога да ви осъждам. А Лин?
— Аз… — Тя вдигна ръка и отново я отпусна. — Аз просто не мога… Не разбирам.
— Може би малко бренди. — Джона се обърна и отвори една вратичка в стената, зад която се видя малко и добре заредено барче. — Можете да се оставите в способните ръце на детектив Флечър — продължи той, докато избираше бутилките и чашите. — А междувременно ние ще се опитаме да ви създадем всички възможни удобства.
— Благодаря. — Лин пое брендито от него. — Много ви благодаря.
— Господин Барне… — Малко изненадана колко лесно ги бе успокоил Джона, Али отново привлече вниманието на мъжа. — В момента към вашата къща са се насочили полицейски отряди. Можете ли да ми опишете къщата — разположението, вратите, прозорците?
— Разбира се! — Той се засмя малко нервно. — По дяволите, та аз съм архитект. — Даде й ясно описание, което Али предаде на отряда, преди да разпредели местата, на които да организират засадата.
— Имате ли резервация за вечеря? — попита тя.
— Да, за осем часа. Голяма вечер — каза Барне с кисела усмивка.
Али погледна часовника си.
— Те ще мислят, че имат много време. — Искаше да ги накара да слязат долу, да довършат прекарването си на бара, после да отидат да вечерят и да създават впечатление, че всичко е нормално. Един поглед към лицето на жената й показа, че това бе невъзможно. — Госпожо Барне, Лин… — Заобиколи бюрото и приседна на ръба му. — Ние ще спрем тези хора. Те няма да вземат вашите вещи, няма да повредят къщата ви. Но искам да ми помогнете. Искам вие и съпругът ви да се върнете долу и да се държите, сякаш нищо не се е случило. Ако издържите още един час, мисля, че ще уредим нещата.
— Искам да си отида у дома.
— Ще ви закараме там. Дайте ми още един час. Възможно е някой от групата да има задачата да ви наблюдава. Вече двадесет минути ви няма на масата. Можем да покрием това, ала не можем да покрием още един час. Не искаме да ги подплатим.
— Ако се подплашат, няма да оберат нашата къща.
— Да, просто следващия път ще оберат някоя друга къща.
— Дайте ми една минутка с нея, а? — Барне се изправи и хвана ръцете на жена си. — Хайде, Лин. По дяволите, та това е приключение. Години наред ще си го спомняме и разказваме. Хайде, да вървим, да слезем долу и просто да се напием.
— Джона, иди с тях. А, и споменете, че тези… Как бяха… диви криле, не са ви понесли. Сега сте съвсем добре, но ви е станало малко лошо. Заведението ще поеме сметката ви на бара, нали?
— Естествено. — Джона протегна ръка на Лин да й помогне да стане. — И вечерята. Ще ви заведа долу. Просто е трябвало да си глътнете малко въздух и аз съм ви поканил със съпруга ви в моя кабинет, докато се почувствате по-добре. Става ли? — обърна се той към Али и натисна бутона на асансьора.
— Идеално. Аз трябва да завъртя още два телефона и слизам. Ще трябва да се измъкна преди края на смяната. Случило се е нещо вкъщи.
— Късмет — пожела й Джона и отведе семейство Барне.
Шеста глава
Али взе ключа от Джона и отиде в стаята за персонала да си прибере чантата. После веднага изтича навън, като само махна с ръка на Френи, която извика след нея.
Вярваше на Джона, че ще отговори на всякакви въпроси. Никой не би могъл да го стори по-добре, мислеше тя, докато тичаше към колата си. Една дума, едно свиване на рамене, и толкова. Никой не би разпитвал човек като Джона Блекхоук.
Трябваше да стигне до северното предградие, преди всичко да се е объркало.
Отначало реши, че й се привижда. Ала нощта бе ясна и студена, а зрението й отлично. Не можеше да е сбъркала, наистина и четирите й гуми бяха спукани.
Изруга и ядосано изрита обезобразеното колело. Най-подходящият момент, помисли Али, за Денис Овъртън да прояви гадния си характер. Бръкна в чантата си, извади мобилния телефон и повика радиокола.
Загубено време — това бе всичко, което можа да помисли. Две минути, пет минути се изнизваха, докато тя крачеше по тротоара и чакаше. Когато полицейската кола спря, бе стиснала зъби и извадила значката си.
— Проблеми ли имате, детектив?
— Да. Включете сирените и карайте на север по шосе двадесет и пет. Ще ви кажа кога да ги изключите. — Али се настани на задната седалка между двама униформени полицаи. Ръцете я сърбяха да сграбчи волана и да натисне газта. — Ще ви обясня. — Извади от чантата си пистолета и в същия миг се почувства по-добре. — Обадете се за влекач, а? Не искам да оставям колата си така на улицата.