— Заподозряната е ранена — съобщи тя в радиостанцията си и приклекна да провери пулса. Гласът й не трепереше, тя също. Не още.
Пръв до нея стигна Хикмън. Али чу гласа му като през пелена. Главата й бе пълна със звуци.
— Ранена ли си? Али, ранена ли си?
Ръцете му вече я обхождаха, смъкваха якето й.
— Повикайте линейка. — Устните й бяха вдървени. Тя натисна с две ръце раната на жената.
— Линейката идва. Ела, стани.
— Трябва да се превърже. Трябва да дойде линейка.
— Али… — Хикмън прибра пистолета си в кобура. — Нищо не можеш да направиш за нея. Тя е мъртва.
Али не си позволи да й стане лошо. Насили се да се държи и да гледа как качват ранения полицай и партньора на жената в линейките. Насили се да гледа как опаковат жената в плътен черен чувал.
— Детектив Флечър… — И се насили да се обърне и да погледне в очите своя лейтенант. — Сър, можете ли да ми кажете какво е състоянието на Диц?
— Тръгвам към болницата. Ще знаем повече по-късно.
Тя изтри уста с опакото на ръката си.
— Заподозреният?
— Лекарите от Бърза помощ казват, че ще оживее. Ще минат поне два часа, преди да можем да го разпитаме.
— Аз… Ще ми бъде ли позволено да присъствам на разпита?
— Това продължава да бъде твой случай. — Той я хвана за ръката и я издърпа настрани. — Али, чуй ме. Знам как се чувстваш. Задай си въпроса, още в момента, дали би могла да постъпиш по друг начин.
— Не знам.
— Хикмън беше зад теб, а Карсън идваше отляво. Още не съм говорила с нея, ала според доклада на Хикмън ти си се представила и си й заповядала да спре. Тя се обърнала и стреляла. Ти си й заповядала да хвърли оръжието, а тя се готвела отново да стреля. Не си имала избор. Това очаквам да чуя от теб утре по време на стандартното следствие. Искаш ли да се обадя на баща ти?
— Не, моля ви. Ще говоря с него утре, след като мине следствието.
— Тогава си върви у дома и си почини. Ще ти съобщя какво става с Диц.
— Сър, ако не съм уволнена, бих предпочела да отида болницата. Да съм близо до Диц, да съм на разположение, когато можем да разпитаме заподозрения.
Би било по-добре за нея да направи това, което следва, помисли той.
— Можеш да се качиш в колата при мен.
Паниката бе като животно, впило се в гърлото му. Той никога досега не бе изпитвал нещо такова. Джона си казваше, че просто не може да понася болници. Винаги ги бе мразил. Миризмата им му напомняше за последните ужасни месеци от живота на баща му и го караше болезнено да усеща, че един завой тук или там в различна посока би могъл да го насочи към същата съдба, която бе постигнала баща му на петдесетгодишна възраст.
Неговият човек го бе уверил, че Али не е ранена. Но всичко, което знаеше той, бе че нещо ужасно лошо се бе случило по време на престрелката и сега тя бе в болницата. Това бе достатъчно, за да тръгне веднага натам. Просто за да види лично, така мислеше.
Намери я срутена в един фотьойл в коридора пред интензивното отделение. Паниката, впила се в гърлото му, се отпусна.
Бе разпуснала косите си. Джона вече знаеше, че Али го прави, когато бе напрегната или уморена. Златистата им пелена й се спускаше върху лицето й и го скриваше. Ала уморената поза, сплетените върху коленете й пръсти му подсказваха какво може да очаква.
Той се приближи към нея, приклекна и, както бе очаквал, видя бледата й кожа и измъчените й очи.
— Здрасти. — Поддаде се на потребността да хване ръцете й. — Тежък ден?
— Доста тежък. — Сякаш жиците в мозъка й се бяха преплели. Дори не й мина през ума да се зачуди защо Джона бе тук. — Един от моя отряд е в критично състояние. Не се знае дали ще оживее до сутринта.
— Съжалявам.
— Да, аз също. Лекарите не ни позволяват да говорим с кучия син, който го простреля. Заподозрян мъж, идентифициран като Ричард Фрикс. Спи си приятно, упоен от конска доза успокоителни, докато Диц се бори за живота си, а жена му долу в църквата се моли за него. — Искаше й се да затвори очи, да потъне в тъмнината, но ги държеше отворени и насочени към него. — Отгоре на всичко тази вечер убих една жена. С един изстрел право в сърцето. Като мишена на тренировка.
Ръцете й потрепериха под неговите и се свиха в юмруци.
— Да, доста тежък ден. Ела.
— Къде?
— Вкъщи, ще те закарам у вас. — Тя го погледна неразбиращо и Джона я издърпа да стане. Беше лека като перце, ръцете й бяха чупливи като стъкло. — Нищо не можеш да направиш тук, Али.
Тя затвори очи и мъчително пое дъх.
— И Хикмън така ми каза на местопрестъплението. Нищо не можеш да направиш. Май и двамата сте прави. — Остави се да я отведе до асансьора. Нямаше смисъл да остава тук, нямаше смисъл да се преструва, че иска да бъде сама. — Ще съм ти благодарна, ако ме закараш до нас.