— Наистина си по-добре.
— Нали така казах. — Али се притисна към него, отметна назад косите си и се сгуши във врата му.
Пулсът му прескочи, в стомаха му избухна кълбовидна мълния.
— Това беше изкушаващо. — Имаше късмет, че може да говори, ала въпреки това непринудено я потупа по ръката и се изправи. — Обаче не, благодаря.
Първо дойде обидата и тя едва не изтърси нещо гадно. Но това я накара да си спомни за Денис и се сдържа.
— Добре. Имаш ли нещо против да попитам защо? — При така сложилите се обстоятелства въпросът изглеждаше разумен.
— По две причини.
Джона включи нощната лампа и видя как очите й отбранително се присвиха. И видът им го удари като юмрук в гърлото.
— Господи, колко си красива…
По гърба й полазиха тръпки.
— И затова не искаш да правиш любов с мен?
— Аз те желая. Достатъчно, за да започва да става болезнено. И това ме спира. — Разсеяно улови един кичур от косите й, нави го около пръста си, после го пусна. — Мисля за теб, Али, прекалено често, за да ми е добре. Обичам да се чувствам добре. Причина номер едно е, че не съм решил дали искам да се забърквам с теб. Ако направя и половината от много интересните неща, които ми идват наум да правя с теб, ще се забъркам.
Тя седна на пети.
— Предполагам, че знаеш как да прекратиш нещата, когато поискаш.
— Никога не съм имал проблеми. Ти обаче си проблем. Много просто.
Обидата и раздразнението бяха изчезнали.
— Това е забавно. Винаги съм те мислила за човек, който взема каквото иска и когато го иска, и по дяволите последствията.
— Не. Аз предпочитам да изчислявам, да елиминирам последствията и после да взема каквото искам.
— С други думи, аз те правя нервен.
— О, да. Смей се — кимна той. — Не мога да те обвинявам.
Али се засмя и вдигна вежди:
— Каза, че има две причини. Коя е втората?
— Това е лесно. — Джона пристъпи към леглото, наведе се и улови брадичката й. — Не обичам ченгетата — обясни той и леко докосна устни до нейните.
Когато понечи да се отдръпне от целувката, тя отърка тяло в неговото. Почувства го как потрепери. Никога не бе усещала нещо по-приятно.
— Да, ти си проблем — промърмори Джона. — Отивам си.
— Страхливец.
— Добре де, това ме оскърбява. Ала ще го преживея. — Отиде да си облече сакото, което бе преметнал на един стол, после си обу обувките.
Не просто се чувстваше по-добре, осъзна Али. Чувстваше се страхотно. Чувстваше се непобедима.
— Върни се и се бий като мъж.
Той я погледна. Бе коленичила на леглото, очите й бяха потъмнели и го предизвикваха, разрошените й коси се спускаха като водопад от злато около лицето и по раменете.
Вкусът й още пареше езика му. Но Джона поклати глава и тръгна към вратата. Самонаказа се с още един последен поглед.
— На сутринта ще мразя и себе си, и теб — каза й той и излезе. Смехът й отекна зад гърба му.
Седма глава
Али стана в шест и в седем бе готова да излезе. И едва не се сблъска с родителите си, които бяха пред входната й врата.
— Мамо… — Тя погледна към баща си, опита се да каже нещо, ала майка й вече я бе грабнала в прегръдките си. — Мамо — започна отново, — аз съм добре.
— Позволи ми. — Сила продължаваше да я притиска към себе си, сърце до сърце, буза до буза.
Глупаво, помисли Сила, толкова бе глупаво цяла нощ да се сдържа и да чувства как се разпада, когато сега детето й бе в ръцете й.
Не можеше, нямаше да го позволи.
— Добре. — Тя за миг притисна устни към челото на Али и се отдръпна дотолкова, че да се вгледа в лицето й. — Трябваше сама да се уверя. Имаш късмет, че баща ти досега ме задържа.
— Не исках да се тревожиш.
— Работата ми е да се тревожа. И вярвам, че го правя добре.
Али видя как устните на майка й трепнаха, видя как очите й се замъглиха от сълзи. И разбра, че й бе струвало много усилия.
— Ти всичко правиш добре.
Очите на Сила Флечър бяха същият златистокафяв цвят като на дъщеря й, късата й коса бе наситено черна и подхождаше на ъгловатите й черти и опушения глас.
— Но тревогите съм издигнала до нивото на наука — продължи тя.
Тъй като бяха почти една височина, Али трябваше само да се приближи, за да целуне майка си по бузата.
— Е, можеш малко да си починеш. Наистина съм добре.
— Предполагам, че така изглеждаш.
— Влезте, ще направя кафе.
— Не, ти тъкмо тръгваше. Просто имах нужда да те видя. — Да те докосна, помисли Сила. Моето бебче. — Отивам на работа. Имам разговор с новия търговски директор. Баща ти ще ме закара. Днес можеш да ползваш моята кола.
— Откъде знаеш, че ми трябва кола?
— Имам връзки — обясни Бойд. — Твоята ще можеш да си я вземеш следобед.