— Ти си го уредил. — Али затвори вратата зад себе си и се намръщи.
— С което искаш да кажеш, че ти би се оправила с колата, с Овъртън и с цялата бюрокрация — вметна Сила. — Не вярвам да съм възпитала една неблагодарна дъщеря, която очаква баща й да седи със скръстени ръце, когато нето се случва с нея. — Тя наклони глава и вдигна вежди. — Бих била разочарована, ако се окаже, че е така.
Бойд се засмя, обви ръка около раменете на жена си и я целуна по косите.
— Ама че го измисли — засрамено смотолеви Али. — Благодаря ти, татко.
— Няма защо, Алисън.
— Е, сега кой от нас ще насвие сармите на Денис Овъртън? — Сила потри ръце. — Или можем всичките? В този случай си казвам, че съм първа.
— Тя има склонност към насилие — отбеляза Али.
— Няма нужда да ми го казваш — въздъхна Бойд. — Амазонка. Остави системата да си свърши работата. А сега, детектив… — Прегърна дъщеря си през раменете и тръгнаха към асансьора. — Първо трябва да отидеш в болницата. Там има един заподозрян, който трябва да бъде разпитан.
— Следствието за стрелбата?
— Тази сутрин. Ще трябва да дадеш показания и да представиш доклад. До десет часа. Детектив Хикмън снощи написа доклад, който дава много ясна представа. Няма за какво да се тревожиш.
— Не се тревожа. Знам, че съм направила това, което е трябвало да направя. Снощи имах доста тежки моменти — въздъхна тя. — Много тежки. Ала вече съм добре. Колкото мога да бъда добре.
— Снощи не трябваше да оставаш сама — намеси се Сила.
— Всъщност аз… Бях с един приятел за малко.
Бойд отвори уста и отново я затвори. След обаждането на Али предишната вечер той се бе свързал веднага с Киники и бе разбрал, че Джона бе откарал Али у дома от болницата, така че много добре знаеше кой е този приятел.
Но изобщо не знаеше какво мисли за това.
Али стигна до болницата и пообиколи, докато намери място за паркиране. Когато заключи и включи алармата, забеляза Хикмън.
— Хубава кола — отбеляза той, пъхнал ръце в джобовете си, и примижа срещу ярката слънчева светлина. — Не всеки полицай има мерцедес за резерва.
— На майка ми е.
— Не всеки полицай има такава майка. — Бе виждал Сила и знаеше, че е вярно. — Е, как е?
— Добре. — Тя тръгна до него. — Слушай, знам, че вече си представил доклада си за снощния инцидент. Благодаря, че си го направил толкова бързо и си ме защитил.
— Написах каквото беше. Ако това те успокоява, трябва да ти кажа, че ти стреля, преди аз да съм успял. Ако бях пред теб, щях аз да я застрелям.
— Благодаря. Знаеш ли нещо за Диц?
— Още е в критично състояние. — Хикмън помръкна. — Преживял е нощта, така че има надежда. Само да ми падне кучият син, който го докара дотук…
— Ела с мен.
— Знаеш ли как да го изиграеш?
— Мислих за това. — Заедно минаха през фоайето и се насочиха към асансьорите. — Тя се е обадила от мобилния си телефон, което значи, че имат поне още един съучастник. Бих казала двама. Някой, който е в клуба и онзи, който дърпа конците и организира всичко. Този тук е застрелял полицай, така че знае, че лошо му се пише. Жена му е убита, работата му е пропаднала и го чака смъртна присъда.
— Няма да има кой знае какъв стимул да говори. Ще му обещаеш доживотна присъда?
— Това е пътят. Да видим дали е готов да тръгне по него.
Али показа удостоверението си на дежурния полицай пред стаята на Фрикс и влезе вътре.
Фрикс лежеше на леглото. Лицето му беше бледо, леко сивкаво, очите му замъглени, ала все пак отворени. Погледът му премина през Али и Хикмън и отново се насочи към тавана.
— Нямам какво да кажа. Искам адвокат.
— Е, това ни опростява работата. — Хикмън се приближи към леглото и сви устни. — Не прилича на човек, който е убил полицай, нали, Флечър?
— Не го е убил. Не още. Диц може и да оживее. Разбира се, този тук и без това го чака да го вържат за масата и да го убият като болно куче. Кражба с взлом, обир, притежаване на нерегистрирано оръжие, нападение и опит за убийство на полицай. — Али сви рамене. — И още колко неща ще излязат наяве.
— Нямам какво да кажа.
— Тогава млъкни — предложи му тя. — Защо трябва да се опитваш да си помогнеш? Остави на адвоката да има грижата за всичко. Обаче… Аз не съм в настроение да се пазаря с адвокати. А ти, Хикмън?
— Ами, не мога да кажа, че в момента съм точно в такова настроение.
— Ние не сме в такова настроение — подчерта Али. — Не и когато наш колега се бори за живота си в интензивното отделение. Това наистина ни отблъсква от адвокати, които се чудят как да измъкнат убийците на полицаи. Нали така, Хикмън?
— Да, направо ме отблъсква. Не виждам никаква причина да му даваме какъвто и да било шанс. Бих казал да го оставим сам да си виси на въжето.