— Как така Джона?
— Ти имаш връзка с него. Аз го харесвам. Това те превръща в личен проблем за мен.
Френи, вече съвсем слисана, извади още една цигара.
— Не те разбирам… Сериозно ли говориш за Джона? — попита след минутка. — Падаш ли си по него?
— Така изглежда. Ала проблемът си е мой. Както ти казах, харесвам те. Всъщност, направо се възхищавам как си преобърнала живота си. На мен това никога не ми се е налагало, никога не ми се е налагало да преживявам такива неща, да правя такъв избор. Иска ми се да мисля, че ако ми се беше наложило, щях да се справя така добре, както ти.
— По дяволите. — Френи скочи и закрачи из стаята. — По дяволите — повтори тя. — Добре, първо. Аз нямам връзка с Джона. Не каквато мислиш. Той никога не ме е купувал, когато се продавах, и никога не ме е докосвал по този начин, когато бях свободна. Дори когато съм му предлагала.
Макар че през нея се разля чувство на облекчение, Али попита невинно:
— Той сляп ли е, или глупав?
Френи спря да крачи и я изгледа намръщено.
— Не искам да те харесвам. Обаче ти се държиш така, че ми е трудно да не те харесвам. Аз го обичам. Преди много време го обичах… По различен начин. Ние сме израснали заедно, повече или по-малко. Искам да кажа, познаваме се от деца. Аз, Джона и Уил.
— Знам. Личи си.
— Когато работех по улиците, Джона понякога идваше и ми плащаше за нощта, после ме водеше да пием кафе или да ядем нещо. И толкова. — Погледът й се смекчи. — Винаги е бил великодушен.
— За един и същ човек ли говорим?
— Имам предвид, ако държи на теб. Ще продължава да те вдига, колкото и пъти да падаш. Можеш да ухапеш ръката му, а той въпреки това ще те измъкне. Не можеш да се бориш с това. Не можеш дълго да се бориш с такова нещо. Аз не го облекчавах. — Тя с въздишка седна отново, взе шишето си със сода и го довърши. — Преди няколко години бях стигнала до дъното. Бях излязла на улицата петнайсетгодишна. На двайсет бях съвсем изхабена. Така че си казах, по дяволите, я да се измъкна от цялата тая каша. Реших да си прережа вените. Струваше ми се достатъчно драматично. — Протегна ръка да покаже белега от вътрешната страна на китката си. — Стигнах само до едната ръка, а и там не успях.
— Какво те спря?
— Първо? Кръвта. Направо ме отказа — обясни Френи с изненадващо весел смях. — Както и да е, седях си аз в оная мръсна баня, пияна, обляна в кръв, и се уплаших. Ама наистина се уплаших. Обадих се на Джона. Не знам какво щеше да стане, ако не го бях намерила, ако не беше дошъл. Той ме заведе в болницата и после ме изпрати да се лекувам от алкохолизъм. — Тя се облегна назад и прокара пръст по белега, сякаш така спомените ставаха по-ясни. — После ме попита нещо, което ме бе питал сто пъти преди това. Попита ме дали искам живот. Този път казах да. И тогава Джона ми помота да си го създам. Аз помислих, че трябва да му се отплатя и му предложих това, което бях свикнала да предлагам на мъжете. Това бе единственият случай, когато го видях истински ядосан. — Френи се поусмихна. — Той имаше за мен по-високо мнение, отколкото аз имах за себе си. Никой друг не бе имал високо мнение за мен. Ако знаех нещо за Джан или за тази работа, щях да ти кажа. Защото Джона би искал да ти го кажа, а няма нищо, което не бих направила за него.
— Както разбирам, и двамата сте спечелили от вашата договорка.
— Никога никой мъж не ме е гледал така, както съм го виждала да гледа теб.
— Значи си сляпа. — Сега бе ред на Али да се усмихне. — Дръж си очите отворени тази вечер, когато Уил поиска брендито си след края на смяната.
— Уил? Хайде бе.
— Дръж си очите отворени — повтори Али. — Наравно ли сме?
— Да, разбира се. Така мисля. — Френи смутено стана.
— Помоли Бет да се качи при мен. Дай ми само пет минути да си приготвя металния бокс.
Френи се засмя с половин уста и тръгна към асансьора. Натисна бутона и погледна през рамо.
— Уил знае каква съм била.
— Предполагам, че знае и каква си сега.
Последният разпит свърши към седем. Али разкърши рамене и се замисли дали в близко бъдеще има някаква възможност за храна. Часовникът показваше, че официално вече не е на работа, и тъй като в момента нямаше какво повече да добави към случая, докладите й и по-нататъшната работа можеха да почакат до сутринта. Въпреки това проведе няколко разговора от телефона на Джона, съобщи докъде е стигнала, провери какво става.
Когато Джона влезе, тя седеше тихо на бюрото му.
— Диц, полицаят, който снощи беше прострелян. Състоянието му се е подобрило от критично до сериозно. — Затвори очи и ги притисна с пръсти. — Изглежда, че ще оживее.