— Нямам никакви намерения. Не трябваше изобщо я докосвам. Знам го.
— Наистина. — Заинтригуван, Бойд наклони глава. — Имаш ли нещо против да ми обясниш това?
— Какво искаш от мен? — Поддал се на раздразнението, Джона прокара ръка през косата си.
— Първият път, когато ми зададе този въпрос, с почти същия тон, ти беше на тринадесет години. От устната ти пак течеше кръв.
— Помня.
— Не знам някога да си забравял нещо, което означава, че помниш какво ти казах тогава. Но ще ти го кажа пак. Какво искаш ти от себе си, Джона?
— Аз имам това, което исках. Приличен живот, живян по начин, който мога да уважавам и да ми харесва. И знам защо го имам. Знам какво ти дължа, Флеч. Всичко. Всичко, което имам, всичко идва от теб. Ти отвори за мен врати и ме изправи на крака, когато нямаше причина да го сториш.
— Уха! — Искрено потресен, Бойд вдигна ръка. — Продължавай.
— Ти промени живота ми. Ти ми даде живот. Знам къде щях да съм сега, ако не беше ти. Нямам право да се възползвам от това.
— Определено ми приписваш много големи заслуги — каза тихо Бойд. — Това, което направих, бе, че видях едно улично момче с възможности. И му се скарах.
Очите на Джона се изпълниха с емоции.
— Ти ме създаде.
— О, не, Джона, ти сам се създаде. Макар Господ да ми е свидетел, че съм горд, ако съм изиграл някаква роля в това. — Бойд слезе от масата и закрачи из работилницата. Каквото и да бе очаквал от този разговор, не бе очаквал да се развълнува, да се почувства като баща, получил безценен подарък от сина си. — Ако чувстваш, че имаш някакъв дълг към мен, отплати ми се сега, като си искрен с мен. — Той се обърна. — Защо имаш връзка с Али, защото е моя дъщеря ли?
— Въпреки това. Престанах да мисля за нея като за твоя дъщеря, иначе никога не бих имал връзка с нея.
Това бе отговорът, който Бойд искаше да получи, и кимна. Момчето страдаше, а той не усещаше много да съжалява за това.
— Какво значи връзка?
— За Бога, Флеч. — Джона отпи голяма глътка от бирата.
— Нямах предвид това — бързо каза Бойд и също пи. — Да оставим точно тази част настрани, за да не трябва да се сбием.
— Хубаво. Добре.
— Искам да кажа, имаш ли чувства към нея?
— Не ми е безразлична.
Бойд изчака и отново кимна.
— Добре.
Джона изруга. Бойд бе поискал от него откровеност, а той се измъкваше.
— Влюбен съм в нея. По дяволите. — Затвори очи и си представи как запраща бутилката към стената, как стъклото се разбива. Не му помогна. — Извинявай. — Отвори очи и възстанови част от самообладанието си. — Обаче по-откровено не мога да го кажа.
— Да, бих казал, че е така.
— Ти знаеш какъв съм аз. Не може да мислиш, че съм достатъчно добър за нея.
— Разбира се, че не си — отсече Бойд и забеляза, че ясните му зелени очи дори не трепнаха. — Тя е моето малко момиченце, Джона. Никой не е достатъчно добър за нея. Ала като знам какъв си ти, бих казал, че доста се доближаваш. Чудя се защо това те изненадва. Не помня някога да ти е липсвало самочувствие.
— Не мога да се оправя, имам чувството, че се давя. Отдавна не ми се е случвало да не мога да се оправя с нещо.
— Жените правят такива неща с теб. Ако жената си я бива, може никога вече да не изплуваш. Красива е, нали?
— Да. Ослепява ме.
— Освен това е и умна, и силна, и знае как да се справи с това, което й се сервира.
Джона разсеяно потърка сцепената си устна.
— Не споря.
— Тогава съветът ми към теб е да бъдеш откровен и с нея. Али няма да те остави да се разминеш с по-малко, поне не за дълго.
— Тя не търси нищо друго от мен.
— Продължавай да мислиш така, синко. — Отново спокоен, Бойд се приближи към Джона, сложи ръка на рамото му и го поведе към вратата. — Искам да ти кажа само едно нещо. Ако я нараниш, ще те убия. И никога няма да намерят тялото ти.
— Е, сега се чувствам по-добре.
— Хубаво. И така, как ти хареса пържолата?
Али ги видя да излизат от работилницата и се отпусна за пръв път от момента, в който ги видя да влизат. Баща й дружелюбно бе прегърнал Джона през рамо. Изглеждаха така, сякаш просто бяха изпили по една бира и си бяха говорили за електрически инструменти.
Ако баща й се бе ровил в отношенията им с Джона, поне не бе оставил болезнени рани.
Харесваше й да ги гледа заедно, харесваше й да вижда истинската симпатия и взаимно уважение. Семейството й бе на първо място в нейния живот и макар че би отдала сърцето си там, накъдето я влечеше, никога нямаше да бъде напълно щастлива с мъж, когото семейството й не можеше да обича.
Едва не изпусна купата с картофена салата. Сила я грабна и отбеляза: