— Не прекалявай. А сега се дръпни.
— Какво ще направиш? Ще ме застреляш? Ще ме арестуваш? Ще повикаш татенцето, светията на полицията, за да ме закопчае?
— Ще те помоля още веднъж да се дръпнеш. Отдръпни се, Денис, и то веднага.
Настроението му отново рязко се промени.
— Извинявай, Али, извинявай. — Очите му овлажняха, а устните му затрепериха. — Просто съм разстроен. Дай ми още един шанс, имам нужда само от още един шанс. Този път ще направя така, че да се получи.
Тя откопча пръстите му от рамото си.
— Никога не се е получавало. Върви си у дома, Денис. Нямам какво да ти дам.
Тръгна, без да се обръща. Сърцето й се обливаше в кръв, защото трябваше. Защото можеше.
Втора глава
Али стигна до вратата на „Блекхоук“ в пет и пет. Един на нула срещу нея, помисли тя и загуби още една минута, за да приглади косите си и да си поеме въздух. В края на краищата реши да не вземе колата и тича десет преки. Не бе кой знае какво разстояние, ала обувките й нямаха нищо общо с маратонки.
Влезе вътре и се огледа.
Дългият блестящ черен бар се извиваше в уютен полукръг и оставяше много място за хромираните столове с дебели възглавници от черна кожа. Огледалните черни и сребристи панели на задната стена хвърляха отражения и силуети.
Комфорт, реши Али, и стил. Подканяше те да се разположиш удобно, да се отпуснеш и да изръсиш парите си.
И много хора го правеха. Изглежда сега бе времето, в което даваха напитки с намаление, защото всички столове бяха заети. Тези, които седяха на бара или край хромираните маси, пиеха и хапваха под музиката от уредбата, достатъчно тиха, за да предразполага към разговор.
Повечето от посетителите бяха делови мъже с костюми и вратовръзки, подпрели в краката си дипломатически куфарчета. От бизнес бригадата, реши тя, или успели да се измъкнат малко по-рано от офиса, или използващи клуба като място за делови срещи.
Две сервитьорки обслужваха масите. И двете бяха в черно, но Али с възмущение забеляза, че бяха не с къси поли, а с панталони.
На бара работеше млад и красив мъж, който откровено флиртуваше с трите жени, седнали на високите столове в края. Кога ли щеше да е на смяна Френсис Кънингс? Трябваше да вземе графика от Блекхоук.
— Струва ми се, че сте се загубили.
Тя насочи вниманието си към мъжа, който се приближаваше към нея с непринудена усмивка. Кестенява коса, кафяви очи, поддържана брада. Метър и седемдесет, може би към седемдесет килограма. Тъмният му костюм бе добре скроен, сивата вратовръзка старателно завързана.
Уилям Слоун тази вечер изглеждаше доста по-представителен, отколкото на последната си полицейска снимка.
— Надявам се, че не. — Алисън реши, че малко тревога би подхождала на ролята й, затова намести чантата на рамото си и се усмихна нервно: — Аз съм Алисън. Трябваше да се срещна с господин Блекхоук в пет часа. Май закъснявам.
— Две минути. Не се безпокой. Аз съм Уил Слоун. — Протегна й ръка в бързо, братско ръкостискане. — Той ми каза да се оглеждам за теб. Ще те заведа горе.
— Благодаря. Страхотно заведение — изкоментира тя.
— Така си е. Човекът иска най-доброто. Ще те разведа набързо. — Уил опря ръка на гърба й и я поведе през бара към широка зала с още маси, естрада на две нива и дансинг.
Сребърни тавани, забеляза Али, с проблясващи малки лампички. Масите бяха черни квадрати върху пиедестали, издигащи се от матовия под, по който блещукаха същите лампички, като звезди през облаци.
Картините бяха модернистични, огромни платна с дръзки цветове, странни, интригуващи пана от метал или плат.
На масите имаше само тънки метални цилиндрични лампи с изрязани по тях полумесеци.
Украса като за третото хилядолетие, реши тя. Джона Блекхоук си бе направил доста елегантна кръчма.
— Работила ли си досега в клуб?
Това Али вече бе решила как да го изиграе и завъртя очи.
— Нищо чак такова. Тук е много шик.
— Човекът иска класа. И получава класа. — Уил зави по коридора и набра някакъв код в контролното табло. — Виж това. — Когато стената се разтвори, той вдигна вежди: — Страхотно, а?
— Върховно. — Тя влезе с него и го видя как отново въвежда кода.
— Всеки от нас, който има работа на второ ниво, си има код. Ти няма защо да се безпокоиш за това. Е, отскоро ли си в Денвър?
— Не, всъщност тук съм израснала.
— Без майтап? Аз също. Движим с човека от деца. Ама животът тогава определено беше по-различен.
Вратата отново се отвори, направо към кабинета на Джона. Бе просторна стая, разделена между работата и удоволствието. От едната страна имаше голям кожен диван и два дълбоки фотьойла. Телевизорът, включен на късен бейзболен мач, бе с намален докрай звук.