Али притисна пръсти към очите си и погледна към онова, което бе останало от Матю Лайл.
— Да, всичко е супер.
— Беше се побъркал — отбеляза Хикмън. Седяха в почти празния клуб. Посетителите си бяха отишли, трупът бе изнесен, а дежурният полицейски отряд събираше нещата си.
Тя без особен интерес се зачуди кое време беше и кога ще може да се просне по очи и да се изключи от света.
— Той престана да бъде умен. Престана да мисли.
— Това го беше разбрала правилно — съгласи се Хикмън. — Намерил си една от онези бели кухненски униформи, сложил си перука и очила. Преди полицаят, който го забеляза, да успее да се обади или да направи нещо, адът се разтвори.
— Не е мислел, че сме достатъчно умни, за да го хванем. Видях лицето му, когато забеляза всичките тези полицаи. Истински потрес. Предполагам, мислел е, че ще влезе тук, ще убие Джона, мен, ако съм наоколо, после ще вземе заложници и ще иска да му се предаде полицая, който е убил сестра му. Наистина си е мислил, че ще го направим и че ще се измъкне.
— Нахал. Като говорим за това, беше доста самоуверено да му казваш, че ти си тази, която търси.
— Не знам защо още отначало не ме забеляза.
— Изглеждаш различно. — Хикмън я огледа отдолу нагоре, после обратно. — Не приличаш на Флечър.
— Стига, Хикмън, изглеждам както изглеждам. Ще ти кажа как стана. Той дойде тук за Джона. Когато ме е погледнал, е видял само ченге — без лице, без образ, просто още едно ченге. Не е направил връзката, че аз съм същата, която е работила тук.
— Може би. — Той се изправи. — Никога няма да разберем. — Погледна към напукания под. — Жалко, хубав под. Сигурно ще струва майка си и баща си да се оправи.
— Може би ще го оставят така, за спомен. Ще привлича любопитни.
— Да. — Идеята се хареса на Хикмън. — Можехме веднага да го убием, но той въпреки това щеше да стреля. Бронираната жилетка щеше да спре куршума. Вероятно.
— Ала все едно, ако изстрелът не беше отклонен, ти щеше да си сериозно ранена.
Тя разсеяно притисна ръка между гърдите си, представи си отнемащата дъха болка.
— Улучвали ли са те някога в бронежилетка?
— Мен не, ала Делой са го улучвали. Имаше синина колкото юмрук. Освен това куршумът го повалил, той отхвърчал назад като парцалена кукла, ударил си главата в тротоара и получил сътресение на мозъка. Сигурно е боляло.
— Бих го предпочела пред куршума.
— Винаги. Аз си отивам. До утре.
— Да. Добра работа свърши.
— Ти също. А, твоят човек е в кухнята, превързват го.
— Какво значи превързват го?
— Леко приятелско одраскване. Съвсем мъничко.
— Бил е ранен? Прострелян?! Защо никой не ми каза?
Хикмън не си направи труда да отговори. Нея вече я нямаше.
Али влетя в кухнята с див тъмен блясък в очите. Джона седеше на една от масите, гол до кръста, и спокойно си пиеше брендито, докато Уил омотаваше с бинт рамото му.
— Чакай. Дай да видя. — Тя избута Уил настрани, разви бинта и се вгледа в дългия плитък белег. Накрая Джона опря ръка в брадичката й и я бутна настрани.
— Ох — каза той.
— Остави тази чаша, отиваш в болницата.
Джона вдигна брендито, без да откъсва поглед от очите й. Отпи.
— Не.
— Какво значи не?! На какво прилича това? Държиш се като някакъв идиот, който се опитва да покаже какъв е мъж! Ти си прострелян.
— Не точно, по-скоро одраскан. А сега, ако нямаш нищо против, Уил пипа по-нежно от теб. Искам да свърши, за да може да си върви.
— Раната може да се инфектира.
— Може и камион да ме блъсне, но нямам намерение нито да ме блъсне камион, нито раната ми да се инфектира.
— Няма нищо, Али, наистина. — Уил успокоително я потупа по рамото и отново взе бинта. — Много хубаво почистих. Имали сме и по-лоши рани на времето, нали, Джона?
— Разбира се. А в момента май само аз ти липсвам.
— Много мило. — Али грабна чашата и отпи.
— Мислех, че мразиш бренди.
Мразя.
— Защо не си сипеш чаша вино? — предложи Уил. — Аз почти свършвам.
— Нищо ми няма. Всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух. След всичко, което се случи, помисли си, ръцете й започваха да треперят. — По дяволите, Блекхоук, вероятно аз съм те простреляла.
— Вероятно. Реших да взема предвид обстоятелствата и да не те давам под съд.
— Много благородно от твоя страна. Сега, чуй ме…
— Френи отиде с Бет у тях — добави той, за да я разсее.
— Тя е добре. Още е малко нервна, ала е добре. Искаше да ти благодари, обаче ти беше заета.
— Готово. — Уил отстъпи крачка назад. — Рамото ти е в много по-добро състояние от ризата. Бих казал, че това е истинската загуба. — Той вдигна напоената с кръв риза и стомахът на Али се преобърна. — Искаш ли да се кача горе и да ти донеса друга, преди да си тръгна?