Навярно не лъжеше. Не беше надарен с много, но това, което го владееше, го владееше до съвършенство. Максим умееше да вижда Мрака, да открива най-дребните му петънца в чуждите души. Нещо повече — точно този, зараждащия се Мрак, го виждаше най-добре.
— Ние не убиваме всички Тъмни поред.
— Защо?
— Имаме примирие, Максим.
— Как може да се сключва примирие с Мрака?
Побиха ме тръпки, в гласа му нямаше и капчица съмнение.
— Мирът винаги е по-добър от войната.
— Не и от тази — Максим вдигна ръката си с кинжала. — Виждаш ли? Това е подарък от мой приятел. Той загина — може би заради такива като това момче. Мракът е коварен!
— На мен ли го казваш?
— Разбира се. Може и да си Светъл — лицето му се изкриви в горчива усмивка. — Само че тогава вашата Светлина отдавна е помръкнала. Няма прошка за злото. Няма примирие с Мрака.
— Няма прошка за Злото? — сега и аз се ядосах. И то как! — Когато закла в тоалетната Тъмния маг, защо не остана още десет минути? Да видиш как ще пищят децата му, как ще плаче жена му? Те не са Тъмни, Максим! Те са обикновени хора, които нямат нашите сили! Ти измъкна една девойка изпод куршумите…
Той потрепна, но лицето му не изгуби каменното си спокойствие.
— Браво! Но нея бяха готови да я убият заради теб, заради твоето престъпление. Не го ли знаеше?
— Това е война!
— Ти самият започна твоята война — прошепнах аз. — Като дете, с детските си кинжали. Няма значение какво ще унищожиш покрай битката си срещу Злото, а? Всичко е позволено във великата борба за Светлината?
— Аз не се боря за Светлината — той също понижи гласа си. — Не за Светлината, а против Мрака. Но това е всичко, което ми е дадено. Разбираш ли? И не си мисли, че за мен това са детски игрички. Аз не съм молил за тази сила, не съм мечтал за нея. Но след като ми е дадена, не мога иначе.
Кой ли го беше пропуснал?
Защо не сме намерили Максим веднага, след като е станал Различен?
От него щеше да излезе прекрасен оперативен работник. След дълги спорове и обяснения. След месеци обучение, след години тренировки, след сривове, грешки, запои, опити за самоубийство. В края на краищата, не със сърцето си, след като не му бе позволено, но с безкомпромисния си разум щеше да схване правилата на великото противопоставяне. Законите, по които Светлината и Мрака водеха войната си, законите, според които ни се налагаше да се извръщаме от върколаците, преследващи жертвите си, и да убиваме своите, несъумели да се извърнат.
Ето, той стоеше пред мен. Светлият маг, за няколко години унищожил повече Тъмни, отколкото оперативен работник със стогодишен стаж. Умеещ да мрази и неспособен да обича.
Обърнах се и хванах Егор за рамото — той си стоеше, тихо и мирно, без да се обажда, и слушаше напрегнато спора ни. Побутнах го да застане пред мен. Казах:
— Тъмен маг ли е той? Навярно. Страхувам се, че си прав. Ще минат няколко години и това момче ще усети възможностите си. Ще върви по пътя си в живота, а около него ще пълзи Мракът. С всяка крачка ще му става все по-лесно и по-лесно да живее. Всяка крачка ще е за сметка на чужда болка. Помниш ли приказката за Русалката? Вълшебницата й дава крака, тя върви, а в стъпалата й сякаш се забиват нагорещени ножове. Това се отнася точно за нас, Максим! Ние винаги стъпваме по ножове, и с това няма как да се свикне. Само че Андерсен не е разказал всичко! Вещицата е можела да постъпи и по друг начин. Русалката върви, а ножовете режат други. Това е пътят на Мрака.
— Болката ми е с мен — каза Максим. И безумната надежда, че той може да разбере, отново ме докосна. — Но това не бива, няма право да промени нищо.
— Готов ли си да го убиеш? — кимнах с глава към Егор. — Кажи, Максим? Аз съм сътрудник на Патрула, знам каква е границата между Доброто и Злото. Можеш да умножаваш Злото, дори когато убиваш Тъмни. Кажи — готов ли си да го убиеш?
Той не се поколеба. Кимна и ме погледна в очите — умиротворено и радостно.
— Да. Не само, че съм готов — аз никога не съм изпускал рожби на Мрака. Няма да изпусна и сега.
Невидимият капан изщрака.
Не бих се учудил, ако сега видех Завулон. Ако излезеше от Сумрака и одобрително потупаше Максим по рамото. Или ми се усмихнеше подигравателно.
В следващия миг осъзнах, че Завулон го няма тук. Няма го и не го бе имало.
Заложеният капан не се нуждаеше от наблюдение. Той щеше да се задейства и сам. Аз се хванах, при това всеки служител на Дневния патрул в момента имаше безупречно алиби.
Единият вариант бе да позволя на Максим да убие момчето, което ще стане Тъмен маг. И да се превърна в съучастник — с всичките произтичащи от това последствия.