Погледнах го накриво и казах:
— Добър вечер, Хесер.
Шефът ми кимна съчувствено. Зад гърба му стоеше Светлана, лицето й беше по-бяло от брашно.
— Ще изтърпиш ли пет минути? — попита шефът. — После ще се заема с твоята драскотина.
— Разбира се, ще изтърпя — съгласих се аз.
Максим гледаше шефа — втренчено, с полубезумни очи.
— Предполагам, че нямам основания да се страхувам от теб — изрече шефът, обръщайки се към него. — Да, ако ти беше обикновен бракониер, Трибуналът щеше да те накаже. Ръцете ти са изцапани с прекалено много тъмна кръв, а Трибуналът е длъжен да пази равновесието. Но ти си великолепен, Максим. Такива не бива да се пилеят. Ти ще застанеш над нас, над Светлината и Мрака, и дори няма да е важно откъде си дошъл. Само че не се залъгвай, това не е власт. Каторга е. Хвърли кинжала!
Максим хвърли оръжието на земята така, сякаш изгаряше пръстите му. Ето какво е да си истински маг. Не можех да се сравнявам с него.
— Светлана, ти издържа — шефът погледна девойката. — Какво мога да кажа? Трето равнище по самоконтрол и търпение. Без никакво съмнение.
Облегнах се на Егор и се опитах да се изправя. Много ми се искаше да стисна ръката на шефа. Той отново изигра всичко по свой начин. Използвайки всички, попаднали му под ръка. И все пак надви Завулон — колко жалко, че Тъмният маг не присъстваше тук! Как бих искал да видя лицето му, лицето на демон, превърнал първия ми пролетен ден в безкраен кошмар.
— Но… — Максим се опита да каже нещо, но замълча. На него му се бяха насъбрали също прекалено много събития. Напълно разбирах как се чувства.
— Антоне, бях сигурен, абсолютно сигурен, че и ти, и Светлана ще се справите — меко изрече шефът. — Най-страшното за вълшебница с такава сила, с каквато е надарена тя, е да загуби самоконтрол. Да изгуби критериите в борбата с Мрака, излишната припряност, или, обратно — нерешителността си. И този етап на обучение изобщо не бива да се проточва.
Най-накрая Светлана пристъпи към мен. Внимателно ме подхвана. Погледна Хесер и за миг лицето й се изкриви от ярост.
— Не бива — казах аз. — Света, не бива. Той е прав. Днес аз го разбрах, за първи път. Къде е границата в нашата борба. Не се сърди. А това — дръпнах ръка от раната си, — е само драскотина. Ние не сме хора, доста по-издръжливи сме.
— Благодаря, Антоне — каза шефът. Прехвърли погледа си върху Егор. — И на тебе ти благодаря, момче. Страшно неприятно е, че ще застанеш от другата страна на барикадата. Но аз бях сигурен, че все пак ще се застъпиш за Антон.
Момчето тръгна към шефа, но аз го стиснах за рамото. Ето това не трябваше да прави, да изтърси някоя глупост. Той все пак не разбираше цялата сложност на тези игра! Не разбираше, че всичко, направено от Хесер, е само ответен ход.
— Само за едно съжалявам, Хесер — казах аз. — Само за едно. Че Завулон го няма тук. Че не мога да видя лицето му, сега, когато цялата му игра се провали.
Шефът не отговори веднага.
Навярно му беше трудно да го каже. А и на мен не ми беше приятно да го чуя.
— Завулон няма нищо общо, Антоне. Извинявай. Но той наистина няма нищо общо. Това е изцяло операция на Нощния патрул.
ИСТОРИЯ ТРЕТА
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗА СВОИ
ПРОЛОГ
Човечецът беше дребен, мургав, с дръпнати очи. Желана плячка за всеки столичен милиционер. Усмивката му бе виновна и объркана, погледът — наивен, срамежлив. Въпреки адската жега бе облечен в тъмен костюм, старомоден, но почти нов. Отгоре на всичко — древна вратовръзка, от съветско време. В едната си ръка носеше издута опърпана чанта за книжа, каквито в старите филми носят агрономите и председателите на водещите колхози, в другата — продълговат азиатски пъпеш в мрежичка.
Човекът излезе от общия вагон, като непрекъснато се усмихваше. На кондукторката, на спътниците си, на бутналия го носач, на продавача, застанал зад сергия с лимонада и цигари. Човекът вдигна поглед и възторжено се взря в покрива на гара „Казанска“. Тръгна по перона, спирайки от време на време, за да нагласи по-удобно пъпеша. Можеше да е както на трийсет, така и на петдесет: за европеец би било трудно да определи възрастта му.
Младежът, който след минута излезе от спалния вагон с купета на същия този влак, Ташкент-Москва, може би един от най-мръсните и разнебитени влакове на света, изглеждаше негова пълна противоположност. Също източен тип, най-вероятно — узбек. Но беше облечен по-скоро като московчанин: с шорти и тениска, слънчеви очила, на колана си носеше кожена чантичка и клетъчен телефон. Никакъв багаж. Никакви белези на провинциализъм. Той не гледаше встрани, не търсеше заветната буква „М“. Кратко кимване към кондуктора, леко поклащане на главата в отговор на предложенията на таксиметровите шофьори. Крачка, втора — той навлезе в тълпата, плъзна се между суетящите се пристигащи пътници, върху лицето му се мярна неприязън и отчужденост. След миг се превърна в незабележима част от хората. Тялото на тълпата се увеличи с още една клетка, здрава и жизнерадостна, не привличаща вниманието нито на фагоцитите-милиционери, нито на съседните клетки.