А човекът с пъпеша и чантата се провираше сред хората, мърморейки безброй извинения на не особено чист руски, гушеше глава между раменете си и се оглеждаше. Премина покрай подлеза, поклати глава и се насочи към съседния подлез, спря пред рекламното табло, където имаше по-малка навалица, и неловко притискайки багажа към гърдите си, измъкна някаква смачкана хартийка и се задълбочи в изучаването й. На лицето на азиатеца нямаше и сянка от подозрение, че го следят.
Това напълно устройваше тримата, застанали до стената на гарата. Красива, впечатляваща червенокоса девойка с плътно прилепнала към тялото й копринена рокля, млад пънкар с неочаквано скучни и стари очи, малко по-възрастен мъж — дългокос, зализан, с маниери на педал.
— Не прилича на него — със съмнение каза младежът с очи на старец. — Все пак не прилича. Виждал съм го отдавна и за кратко, но…
— Може би ще наредиш да питам Джору17? — попита с насмешка девойката. — Аз виждам. Това е той.
— Поемаш ли отговорността? — Младежът не показа нито учудване, нито желание да спори. Просто уточни.
— Да. — Девойката не откъсваше поглед от азиатеца. — Да вървим. Ще го хванем в подлеза.
Първите им крачки бяха бавни и синхронни. После тримата се разделиха — девойката продължи напред, а мъжете свърнаха встрани.
Човечецът прибра хартийката и неуверено тръгна към подлеза.
Московчанин или чест гост на столицата би се учудил от неочакваната безлюдност. Все пак това бе най-удобният и кратък път от метрото до перона на гарата. Но човечецът не обърна внимание на това. Той не забеляза как хората се спират зад гърба му, сякаш са се натъкнали на невидима бариера, и тръгват към другите подлези. И изобщо не можеше да види, че същото се случва и от другата страна на подлеза, във вътрешността на гарата.
Срещу него излезе усмихнат мъж със сладникава външност. Отзад го настигаха симпатична девойка и небрежно облечен младеж с обеца на ухото и скъсани дънки.
Човечецът продължаваше да върви.
— Почакай малко, старче — изрече миролюбиво сладникавият. Гласът му — тънък и маниерен — подхождаше на неговата външност. — Не бързай.
Азиатецът се усмихна и закима, но не се спря.
Сладникавият направи движение с ръка, сякаш прекарвайки черта между себе си и човечеца. Въздухът затрептя, в подлеза се разнесе дихание на леден вятър. Някъде на перона се разплакаха деца, започна да вие куче.
Човечецът спря, гледайки замислено пред себе си. Сви устни и духна, хитро усмихвайки се на застаналия пред него мъж. Чу се тънък звън, сякаш се счупи невидимо стъкло. Лицето на сладникавия се изкриви от болка, той отстъпи крачка назад.
— Браво, девона — каза девойката, спряла зад гърба на азиатеца. — Но точно сега не си струва да бързаш.
— Трябва да бързам, ау, трябва да бързам — каза човечецът като в скоропоговорка. Погледна през рамо: — Искаш ли пъпеш, красавице?
Девойката се усмихна, разглеждайки азиатеца. Предложи:
— А защо не дойдеш с нас, уважаеми? Ще седнем на дастрахан18, ще изядем пъпеша ти, ще пийнем чай. От толкова отдавна те чакаме, не е хубаво веднага да бягаш.
По лицето на човечеца пролича напрегната умствена дейност. После той започна да кима:
— Да вървим, да вървим.
При първата му крачка сладникавият падна. Пред азиатеца сега сякаш се движеше невидим щит, стена, не материална, а по-скоро от бушуващ вятър: мъжът се влачеше по земята, дългите му коси се развяваха, очите му бяха присвити, от гърлото му напираше беззвучен вик.
Пънкарят замахна с ръка и изпрати към човечеца ослепително ярки светлинни отблясъци. Едва откъснали се от дланта му, по средата на пътя те започваха да бледнеят и когато достигнаха гърба на азиатеца, блещукаха съвсем слабо.
— Леле-леле — каза човечецът, без да спира. Плешките му потрепнаха, сякаш за да пропъди от гърба си нахална муха.
— Алиса! — изкрещя младежът, без да прекъсва безполезното си занимание. Пръстите му мърдаха, стискаха въздуха, извличаха от него аленочервена светлина и я запращаха към човечеца. — Алиса!
18
Дастрахан — ниска маса за обяд в Узбекистан, а също и името на обедния ритуал в страните от Средна Азия. — Бел.прев.