Девойката наведе глава, вглеждайки се в отдалечаващия се азиатец. Прошепна нещо тихичко, прекара ръка по роклята — и в дланта й незнайно откъде се появи тънка прозрачна призма.
Човечецът ускори крачка, стрелкайки се наляво и надясно, и комично приведе глава. Сладникавият тип продължаваше да се търкаля пред него, но вече не се опитваше да вика. Лицето му беше окървавено, крайниците му бяха счупени и отпуснати, сякаш не се бе търкалял три метра по гладкия под, а го бе влачил три километра върху камениста степ безумен ураган, или пък пришпорен кон.
Девойката погледна човечеца през призмата.
Отначало азиатецът забави крачка. После застена, разпервайки ръце — пъпешът с трясък се разби в мраморния под, чантата изпляска меко и тежко.
— Ох — каза онзи, когото девойката бе нарекла девона. — Охо-хо.
Човечецът полетя надолу, превивайки се. Бузите му хлътнаха, скулите се изостриха, ръцете му станаха по старчески тънки и се покриха с мрежа от вени. Черните коси не посивяха, но се покриха със сива прах и оредяха. Въздухът около него затрепка — невидими горещи ручейчета потекоха към Алиса.
— Даденото не на мен отсега нататък ще бъде мое — прошепна девойката. — Всичко твое е мое.
Лицето й се наливаше с руменина със същата бързина, с която човечецът посърваше. Устните й примляскаха, шепнеха приглушени, странно звучащи думи. Пънкарят се намръщи и отпусна ръка — последният аленочервен лъч удари в пода, карайки камъка да потъмнее.
— Твърде лесно е — каза той. — Твърде лесно.
— Шефът беше много недоволен — каза девойката, прибирайки призмата някъде в гънките на роклята. Усмихна се. Лицето й излъчваше такава сила и енергия, каквато понякога се появява у жената след бурен сексуален акт. — Лесно, но на нашия Коля не му провървя.
Пънкарят кимна, гледайки неподвижното тяло на дългокосия. В тъжните му очи нямаше особено съчувствие, нито пък неприязън.
— Абсолютно си права — каза той. Тръгна с уверена крачка към съсухрения труп. Прекара длан над него и тялото се разпадна на прах. Със следващото си движение младежът превърна разбилия се пъпеш в лепкава каша.
— Чантата — каза девойката. — Провери чантата.
Замах на дланта — протритата изкуствена кожа се пукна и чантата се разтвори, като бисерна мида под ножа на изкусен гмуркач. Само че, ако се съдеше по погледа на младежа, жадуваният бисер го нямаше вътре. Два чифта захабено бельо, евтин памучен спортен екип, бяла риза, гуменки в полиетиленов пакет, пластмасова чашка със суха корейска макарина19, очила в калъф.
Младежът направи още няколко движения с ръце, карайки чашката да се пръсне, дрехите — да се разпорят по шевовете, калъфа — да се отвори. Изруга.
— Тя е празна, Алиса! Абсолютно празна!
Върху лицето на вещицата бавно се изписа смайване.
— Стасик, но нали това е девона? Куриерът не може да поверява стоката си никому!
— Този е успял — каза младежът, разравяйки прахта, останала от азиатеца. — Нали те предупреждавах, Алиса? От Светлите всичко може да се очаква. Ти пое отговорността. Аз може и да съм слаб маг. Но опитът ми е по-голям от твоя — с половин век.
Алиса кимна. Объркването вече бе изчезнало от очите й. Ръката й отново се плъзна по роклята, търсейки призмата.
— Да — съгласи се тя меко. — Прав си, Стасик. Но след половин век опитът ни ще се изравни.
Пънкарят се засмя, приседна край трупа на дългокосия и започна бързо да пребърква джобовете му.
— Мислиш ли?
— Сигурна съм. Напразно настояваше на своето, Стасик. Нали аз предлагах да проверим и останалите пътници?
Младежът се обърна прекалено късно, когато животът във вид на десетки огнени нишки вече бе започнал да напуска тялото му.
ГЛАВА 1
Олдсмобилът беше древен и точно затова ми харесваше. Само дето отворените прозорци не спасяваха от жегата, безумната жега на нажежения през деня път. Тук беше необходим климатик.
Иля, вероятно, споделяше същото мнение. Той караше колата, придържайки волана само с едната ръка, и току се оглеждаше и подхващаше разговори. Аз разбирах, че маг от неговото равнище вижда вероятностите десет минути напред и че няма да има никаква катастрофа, но все пак не се чувствах уютно.
— Имах намерение да сложа климатик — виновно каза той на Юля. Момичето страдаше от жегата повече от всички нас, по лицето й се появиха обезпокоителни червени петна, погледът й помътня. Дано не й се доповръща.
— Ъхъ — каза Юля. Леко се усмихна. Предишният ден беше много напрегнат за нас, работихме до пет сутринта и останахме да спим направо в офиса. Разбира се, да се принуждава тринайсетгодишно момиче да се бъхти наравно с възрастните е свинщина, но тя сама пожела, никой не я е карал.