Тъмните притихнаха като пребити от дъжд мухи. Из града, въпреки всички прогнози на лекарите, броят на нещастните случаи и на починалите от естествена смърт намаля. На Светлите също не им беше до работа, маговете се караха за глупости, за най-обикновените документи от архива трябваше да се чака по половин ден, на предложенията да дадат прогноза за времето аналитиците отговаряха ядосано: „Тъмна вода в облаците“. Борис Игнатиевич бродеше из офиса абсолютно шашнат: московската жега беше пречупила дори него, с цялото му богато източно минало и произход. Предишната сутрин, в четвъртък, той събра личния състав, назначи двама доброволци за свои помощници, а на останалите нареди да се измитат от столицата. Където поискат — на Малдивските острови, в Гърция, при дявола в преизподнята, там така или иначе е по-комфортно, на вила извън града. Беше ни наредено да не се появяваме в офиса по-рано от понеделник по обед.
След като почака около минута, докато на всички лица цъфнат щастливи усмивки, шефът добави, че неочакваното щастие е добре да се отработи. С ударен труд. За да не се срамуваме след това от безцелно преживените дни. Защото класиците ненапразно са казали: „Понеделник започва в събота“, и след като сме получили три дни почивка, ние сме длъжни да свършим цялата рутинна работа преди това.
И ето че ние я свършихме — някои почти до сутринта. Проверихме Тъмните, които бяха останали в града и се намираха под особен контрол: вампири, върколаци, инкуби и сукуби20, действащи вещици и останалата неприятна паплач от низшите разряди. Всичко беше наред. Вампирите сега жадуваха не за топла кръв, а за студена бира. Вещиците се опитваха да правят магии, не за да урочасат ближния, а за да докарат лек дъждец над Москва.
Затова сега ние отивахме на отдих. Не на Малдивите, разбира се — шефът малко беше надценил щедростта на счетоводния отдел. Но и два-три дни извън града са нещо прекрасно. Горкичките доброволци, които останаха с шефа в столицата, да бдят и да го охраняват!
— Трябва да позвъня вкъщи — каза Юля. Тя видимо се оживи, след като Семьон смени жегата в колата с морска прохлада. — Света, дай телефона.
Аз също се наслаждавах на прохладата. Хвърлях поглед към колите, които изпреварвахме: повечето прозорци бяха със свалени стъкла и хората ни гледаха със завист, подозирайки неоснователно старата кола в наличие на климатик.
— Скоро трябва да свиеш — казах на Иля.
— Спомням си. Веднъж съм идвал тук.
— Тихо! — прошепна Юля със страшен глас. И заговори по телефона: — Мамо, аз съм! Да, вече пристигнахме. Разбира се, че е хубаво! Тук има езеро. Не, малко е. Мамче, аз само за малко, таткото на Света ми даде клетъчния си телефон. Не, никой друг. Света? Сега.
Светлана въздъхна и взе телефона от момичето. Погледна ме мрачно и аз се опитах да си придам сериозно изражение.
— Здравейте, лельо Наташа — каза Светлана с тънко детско гласче. — Да, много се радваме. Да. Не, с възрастни. Мама е далече, да я повикам ли? Да, ще й предам. Непременно. Дочуване.
Тя изключи телефона и каза на празното пространство:
— Момиче, а какво ще стане, когато майка ти попита истинската Света как сте прекарали почивните дни?
— Света ще отговори, че много добре сме си прекарали.
Светлана въздъхна и погледна Семьон, сякаш търсейки подкрепа.
— Използването на магически способности за лични цели води до непредсказуеми последствия — произнесе Семьон с наставнически тон. — Спомням си, веднъж…
— За какви магически способности говориш? — искрено се учуди Юля.-Казах й, че съм отишла на купон с момчетата и я помолих да ме прикрива. Светка помърмори, но се съгласи, естествено.
Иля се хилеше зад кормилото.
— Изтрябвал ми е този купон — възмути се Юля, явно не разбирайки какво го е развеселило. — Нека там се забавляват човешките деца. Но защо всички се смеете? А?
При всеки от нас, патрулните, работата отнема по-голямата част от живота. Не защото сме заклети работохолици — кой със здрав разум не предпочита почивката пред работата? И не защото работата ни е чак толкова интересна — по-голямата част от дейността ни се състои в скучно патрулиране или киснене по канцелариите. Ние просто сме малко. Дневният патрул се комплектова значително по-лесно, всеки Тъмен се стреми към възможността да властва. При нас ситуацията е съвсем различна.
Но покрай работата всеки от нас си има своето малко късче живот, което не даваме никому: нито на Светлината, нито на Мрака. То си е само наше. Това късче живот, което не крием, но и не излагаме на показ, което ни е останало от предишната ни, човешка същност.