Някои при най-малката възможност пътешестват. Иля, например, предпочита нормалните екскурзии, а Семьон — баналния автостоп. Навремето той е изминал, без да похарчи нито копейка, разстоянието от Москва до Владивосток за някакъв рекорден срок, но не е регистрирал постижението си в Лигата на свободните пътешествия, тъй като по време на пътуването двукратно е използвал магическите си способности.
Игнат, а и не само той, не възприема почивката по друг начин, освен като сексуални приключения. През този етап преминаваха почти всички, животът позволява на Различните значително повече, отколкото на хората. Това, че хората изпитват неосъзнато, но силно влечение към Различните, дори към онези, които не го желаят, е всеизвестен факт.
Сред нас има страшно много колекционери. От безобидни събирачи на джобни ножчета, медальончета, марки и запалки до тези на метеорологични условия, миризми, аури и заклинания. Аз някога събирах модели на автомобили и прахосвах огромни суми за редки екземпляри, представляващи ценност само за няколко хиляди идиота. Сега цялата тази колекция е събрана в две картонени кутии. Някой път трябва да ги измъкна навън и да ги изсипя в пясъка, където си играят децата, за тяхна радост.
Броят на рибарите и ловците сред нас също е голям. Игор и Гарик се увличат от екстремния парашутизъм. Милата девойка Галя, нашата ненужна програмистка, се занимава с отглеждане на бонзай. Общо взето, целият богат запас от развлечения, натрупан от човечеството, не ни е чужд.
А от какво се увличаше Тигърчето, при която отивахме сега, дори не можех да предположа. Беше ми интересно да го науча почти толкова много, колкото жадувах да се измъкна от градската жега. Обикновено когато посетиш дома на някого, веднага научаваш каква е малката му чудатост.
— Много ли ни остава? — възкликна Юля с капризна нотка в гласа. Вече бяхме свили в отклонението и бяхме изминали пет километра по черния път, покрай малка вилна зона и рекичка.
— Почти пристигнахме — казах аз, сравнявайки пътя с образа, който ни беше оставила Тигърчето.
— Тоест абсолютно съвсем пристигнахме — каза Иля и зави право към дърветата. Юля ахна, закривайки лицето си с ръце. Светлана реагира по-спокойно и все пак протегна напред ръце в очакване на удара.
Колата профуча през гъсталака и непроходимия ветровал и се вряза в наредените като стена дървета. Естествено, удар не последва. Преминахме през слой гъста мъгла и се озовахме на отличен асфалтов път. Отпред проблясваше огледалната повърхност на малко езерце, на брега на което стоеше тухлена двуетажна къща, заобиколена от висока ограда.
— Това, което ме изумява при върколаците — каза Светлана, — е тяхната потайност. Не стига, че се е прикрила с мъглата, а отгоре на всичко и ограда.
— Тигърчето не е върколак! — възмути се момичето. — Тя е трансформиращ се маг!
— Това е едно и също — меко каза Света.
Юля погледна Семьон, очевидно очаквайки подкрепа. Магът въздъхна:
— По принцип Света е права. Тясно специализираните бойни магове са си върколаци. Само че с друг Знак. Ако Тигърчето е била в друго настроение, когато за пръв път е влязла в Сумрака, би се превърнала в Тъмна, във върколак. Много малко са хората, при които всичко е определено предварително. Обикновено има борба. Подготовка за иницииране.
— А с мен как беше? — попита Юля.
— Нали съм ти разказвал? — промърмори Семьон. — Доста лесно.
— Лека реморализация на учителите и родителите — каза Иля със смях, докато спираше колата до оградата. — И малкото момиченце веднага се изпълни с любов и доброта към околния свят.
Юля беше талантливо момиче и Патрулът й възлагаше големи надежди. И все пак не такива, че да я пришпорват през лабиринтите на моралните главоблъсканици със същото темпо като Светлана, бъдещата Велика Вълшебница.
Навярно тази мисъл ни хрумна едновременно и на двамата със Света — ние се спогледахме. Спогледахме се и веднага отклонихме погледите си встрани.
Притискаше ни невидима стена, притискаше ни, разделяйки ни от двете си страни. Аз завинаги щях да си остана маг от трето равнище. Светлана всеки момент щеше да ме надмине, а скоро — много скоро, тъй като така смята ръководството на Патрула — щеше да стане вълшебница извън всякакви категории.
И тогава всичко, което щеше да ни остане, щяха да са приятелските ръкостискания, когато се видим, и честитките за рождените дни и Коледа.
— Какво става, там да не са заспали? — възмути се Иля, когото не го измъчваха подобни проблеми. Подаде се от прозореца — и в колата веднага лъхна горещ, макар и чист въздух. Махна с ръка, гледайки в обектива на камерата, закрепена над портата. Даде сигнал.