Портата започна бавно да се отваря.
— Така е по-добре — изсумтя магът, вкарвайки колата в двора.
Той се оказа голям, изпълнен с гъсто засадени дървета. Удивително е как са построили къщата, без да засегнат тези исполински борове и ели. Освен малката градинка с цветя около неработещия фонтан не се забелязваха никакви лехи. На бетонната площадка пред сградата вече имаше пет коли. Разпознах старата „Нива“, която от патриотизъм използваше Данила, и спортната кола на Олга — как ли се беше добрала дотук по черния път? Между тях стоеше раздрънканият фургон, с който се придвижваше Толик. Останалите две коли ги бях виждал при офиса, но не знаех на кого са.
— Не са ни изчакали — възмущаваше се Иля. — Прави се купон, всички се веселят, а най-добрите хора на Патрула се мъкнат по междуселските пътища.
Той изключи двигателя и в този момент Юля радостно възкликна:
— Тигърче!
С лекота ме прескочи, отвори вратата и излезе от колата.
Семьон бързо изруга и я последва с неуловими движения. Тъкмо навреме.
Не разбрах къде се криеха тези кучета. Във всеки случай по никакъв начин не се издадоха, докато Юля не изскочи от колата. Но веднага щом тя стъпи на земята, от всички посоки беззвучно й се нахвърлиха бледожълти сенки.
Момичето изпищя. Тя имаше достатъчно способности да се справи със стадо вълци, да не говорим за пет-шест кучета. Само че досега не беше водила истинска битка и се стъписа. Честно казано, и аз не очаквах нападение тук. Още по-малко пък такова. Кучетата изобщо не атакуват Различни. От Тъмните се страхуват. И обичат Светлите. Трябва доста сериозно да се поработи с едно животно, за да се потисне природния му страх от ходещи източници на магия.
Светлана, Иля и аз — всички изскочихме навън. Но Семьон вече ни бе изпреварил. С едната си ръка беше подхванал момичето, с другата беше прекарал черта във въздуха. Реших, че ще използва подплашваща магия, ще отиде в Сумрака или ще изпепели кучетата. Обикновено инстинктивно се правят най-простите заклинания.
Но Семьон направи „фризер“, темпорално замразяване. То настигна две от кучетата във въздуха: обвитите със синьо сияние тела увиснаха над земята с издадени напред тесни, озъбени муцуни. От зъбите им се откъсваха и падаха като блестяща синкава градушка капки слюнка.
Трите кучета, които бяха замръзнали на земята, не изглеждаха толкова ефектно.
Тигърчето вече тичаше към нас. Лицето й беше пребледняло, очите й се бяха изцъклили. Тя се вгледа за секунда в Юля: момичето продължаваше да пищи, но вече по-тихо, по инерция.
— Всички ли са добре? — попита тя най-накрая.
— Я се разкарай — промърмори Иля, отпускайки магическия жезъл. — Що за зверове развъждаш?
— Нищо нямаше да ви направят! — виновно каза Тигърчето.
— Така ли? — Семьон свали Юля на земята. Замислено прекара пръст по зъбите на увисналото във въздуха куче. Упоритият слой мраз пружинираше под пръстите му.
— Заклевам се! — Тигърчето притисна ръка към гърдите си. — Момчета, Света, Юленка, извинявайте. Не успях да ги спра. Кучетата са тренирани да повалят и задържат непознати.
— Дори Различни?
— Да.
— Дори Светли? — в гласа на Семьон се появи искрено възхищение.
Тигърчето сведе поглед и кимна.
Юля се приближи към нея, прегърна я и каза:
— А аз не се уплаших. Само малко се стъписах.
— Добре, че и аз се стъписах — мрачно отбеляза Иля, прибирайки оръжието. — Кучешкото печено е прекалено екзотично ястие. Тигърче, но нали твоите кучета ме познават!
— Теб не биха те и докоснали.
Напрежението падаше бавно. Разбира се, нищо страшно нямаше да се случи, ние умеем да се лекуваме взаимно, но пикникът би се провалил с гръм и трясък.
— Извинявайте — каза още веднъж Тигърчето. Изгледа ни умолително.
— Слушай, за какво ти е това? — Света посочи с поглед кучетата. — Обясни ми, защо? Твоите способности са достатъчни, за да се отървеш от взвод зелени барети, за какво са ти тези ротвайлери?
— Това не са ротвайлери, стафордширски териери са.
— Каква е разликата!
— Веднъж хванаха крадци. А аз нали идвам два пъти седмично, не мога всеки ден да карам от града дотук.
Обяснението не беше особено убедително. Обикновено сплашващо заклинание — и никой човек не би припарил наблизо. Но никой не успя да каже това — Тигърчето ни обезоръжи:
— Такъв ми е характерът.
— А кучетата дълго ли ще висят? — попита Юля, без да я пуска. — Искам да се сприятеля с тях. Иначе у мен ще остане скрит психологически комплекс, който неизбежно ще се отрази на характера ми и на сексуалните ми предпочитания.