Изглежда, на совата й стана интересно.
— Водел практическо занятие. Инструктирал оперативни работници как да разкриват Различни. И се натъкнал на мен… — Усмихнах се при спомена за случилото се. — Проби бариерата ми, естествено. А по-нататък всичко беше лесно… Преминах адаптационен курс, започнах работа в отдела за анализи. Без особени промени в живота ми. Станах Различен, но сякаш не забелязвах това. Шефът се мръщеше, но си мълчеше. Вършех си работата добре… а той нямаше право да се намесва в останалото. Но преди седмица в града се появи вампир-маниак. И ето че ми беше поръчано да го обезвредя. Уж защото всички оперативни работници били заети. А всъщност — за да направя бойното си кръщение. Може би така е правилно. Но нали за седмица загинаха още трима души. Професионалист би хванал тази двойка за денонощие.
Много исках да знам какво мисли по този въпрос Олга. Но совата не издаде нито звук.
— Та кое е по-важно за запазване на баланса? — все пак попитах аз. — Повишаването на моята оперативна квалификация или животът на трима, абсолютно невинни хора?
Совата мълчеше.
— Не можах да почувствам вампирите по обичайните начини — продължих аз. — Наложи се да се вкарам в резонанс. Не пих човешка кръв. Задоволих се със свинска. И всички онези препарати… естествено, ти ги знаеш…
След като споменах за препаратите, станах, отворих шкафа над печката, извадих стъклен буркан с плътно завита капачка. От кафявия прах на буци беше останало съвсем малко на дъното, нямаше смисъл да го връщам на домакина. Изсипах праха в мивката и пуснах водата — из кухнята се разнесе остър упойващ аромат. Изплакнах буркана и го хвърлих в кошчето за боклук.
— За малко да се пречупя — отбелязах. — По най-обикновения начин. Вчера сутринта, когато се връщах от лов… срещнах във входа едно момиче, съседка. Дори не рискувах да се здрависаме, зъбите ми вече се бяха подали. И тази нощ, когато усетих Зова, насочен към момчето… едва не се присъединих към вампирите.
Совата ме гледаше в очите.
— Мислиш ли, че шефът ме назначи точно за това?
Препарирана птица. Топка от пера, натъпкана с памук.
— За да ги погледна в очите?
В антрето се разнесе звън. Въздъхнах и разперих ръце: какво да се прави, сама си е виновна, всеки друг събеседник би бил по-добър от тази толкова скучна птица. Отидох до вратата, като по пътя запалих лампата, и отворих.
На прага стоеше вампир.
— Влизай — казах аз. — Влизай, Костя.
Той постоя нерешително на вратата, но все пак влезе. Приглади косите си — забелязах, че дланите му са потни и очите му шарят насам-натам.
Костя е само на седемнайсет. Той е вампир по рождение — обикновен, нормален градски вампир. Много неприятна ситуация — родители-вампири; в такива условия за детето няма почти никакви шансове да израсне като нормален човек.
— Донесох дисковете — измънка Костя. — Ето.
Взех купчината дискове, дори без да се учудя, че са толкова много. Обикновено се налагаше дълго да досаждам на момчето, докато ми върне дискове, които му бях дал: той е дяволски разсеян.
— Всичките ли ги прослуша? — попитах. — Записа ли ги?
— Ъхъ… Е, ще си тръгвам…
— Почакай — хванах го за рамото и го вкарах в стаята. — Какво има?
Той мълчеше.
— Вече си в течение, нали? — попитах аз, досещайки се.
— Ние сме много малко, Антоне. — Костя ме погледна в очите. — Когато някой си отиде, веднага усещаме.
— Така. Събуй се, да вървим в кухнята. Ще поговорим сериозно.
Костя не възрази. А аз трескаво съобразявах какво да правя. Преди пет години, когато станах Различен и светът ми показа сумрачната си страна, ме очакваха множество смайващи открития. Но това, че над мен живее семейство вампири, се оказа едно от най-шокиращите.
Помня го, сякаш беше вчера. Връщах се от занятия — най-обикновени, които ме караха да си припомням за неотдавна завършения институт. Ние, разпределени в три двойки, лекторът, жегата, от която белите престилки прилепваха към тялото — бяхме наели аудитория в медицинския институт. Вървях си към къщи и се забавлявах по пътя, като ту влизах в Сумрака — за кратко, все още не бях придобил опит, — ту започвах да сондирам минувачите. И вече във входа попаднах на съседите.
Страшно мили хора. Веднъж помолих да ми заемат бормашината, а бащата на Костя, Генадий, строител по професия, просто дойде при мен и като на шега ми помогна да се справя с бетонните стени, показвайки нагледно, че интелигенцията не може без пролетариата…
И изведнъж видях, че те съвсем не са хора.
Това беше страшно. Сиво-кафява аура, потискаща тежест. Застинах, гледайки ги ужасено. Полина, майката на Костя, леко промени лицето си, момчето замря и се извърна. А главата на семейството се приближи към мен, с всяка крачка навлизайки все повече в Сумрака — с тази грациозна походка, с която са дарени само вампирите, едновременно хем живеещи, хем мъртви. За тях сумракът е нормална среда за обитаване.