Семьон изсумтя. С репликата си — интересно доколко непосредствена и доколко преднамерена — Юля потуши конфликта.
— Привечер ще оживеят. Стопанке, ще ни поканиш ли в къщата си?
Тръгнахме към къщата, оставяйки кучетата да стоят и висят около колата.
— Тигърче, при теб е супер! — каза Юля. Тя вече се беше залепила за девойката и напълно ни игнорираше. Изглежда, вълшебницата беше нейният кумир, на когото се прощаваше всичко, дори прекалено бдителните кучета.
Само че защо недостъпните способности винаги се превръщат във фетиш?
Юля е Великолепна вълшебница-аналитик, способна да разплита нишките на реалността, да намира скритите магически причини за, на пръв поглед, обикновени събития. Тя е умна, в нейния отдел я обожават, и то не само като малко момиче, но и като боен другар, като ценна, понякога незаменима сътрудничка. Но нейният кумир е Тигърчето, вълшебница-върколак и боен маг. Да се бе хванала да подражава на добродушната старица Полина Василевна, поработваща в аналитичния отдел на половин надница. Или да се бе влюбила в началника на отдела си, импозантния застаряващ донжуан Едик.
Ама не, неин кумир стана Тигърчето.
Започнах да си подсвирквам нещо, крачейки най-отзад на процесията. Улових погледа на Светлана, леко поклатих глава. Всичко е наред. Предстои ни цяло денонощие безделие. Никакви Тъмни и Светли, никакви интриги, никакво противопоставяне. Ще се къпем в езерото, ще ядем шишчета, ще пием червено вино. Вечерта — в банята. В такава вила трябва да има прилична баня. После със Семьон ще си вземем по някоя бутилка водка и буркан със солени гъби, и ще се усамотим някъде по-надалече от останалата тълпа и ще се напием до безумие, гледайки звездите и водейки философски разговори на възвишени теми.
Яко.
Иска ми се да бъда човек. Поне за едно денонощие.
Семьон се спря и ми кимна:
— Ще си вземем две бутилки. Или три. Може да дойде още някой.
Не си струваше да се учудвам, още по-малко пък да се възмущавам. Той не четеше мислите ми, просто жизненият му опит беше значително по-голям от моя.
— Разбрахме се — кимнах аз. Светлана отново ме погледна накриво, с подозрение, но си премълча.
— На теб ти е по-лесно — добави Семьон. — На мен много рядко ми се удава да стана човек.
— А това необходимо ли е? — попита Тигърчето, вече спряла до вратата.
Семьон сви рамене:
— Не, разбира се. Но ми се иска.
И ние влязохме във вилата.
Двайсет гости може би бяха малко множко дори за тази къща. Ако бяхме хора, щеше да е друго нещо. А така вдигахме прекалено много шум. Опитайте да съберете заедно двайсетина деца, учили прилежно няколко месеца преди това, дайте им пълния асортимент на магазина за играчки, разрешете им да правят каквото си искат и наблюдавайте резултата.
Може би само аз и Света оставахме встрани от тези шумни забавления. Взехме си от шведската маса по чаша вино и седнахме на кожения диван в ъгъла на гостната.
Семьон и Иля все пак се вкопчиха един в друг в магически двубой. Много културен, мирен и в първия момент приятен за околните. Очевидно в колата Семьон беше засегнал самолюбието на приятеля си: сега те поред променяха климата в гостната. Вече бяхме усетили и зимата в горите на Подмосковието, и есенна мъгла, и лятото в Испания. Тигърчето решително забрани дъждовете и пороите, но маговете и без това не възнамеряваха да призовават необуздаността на стихиите. Те очевидно бяха въвели някакви вътрешни ограничения на измененията на климата и се съревноваваха не толкова в необичайността на консервирания природен миг, колкото в подходящия момент за използването му.
Гарик, Фарид и Данила играеха на карти. Най-обикновени, без сложни хрумвания, само дето въздухът над масата искреше от магии. Те използваха всички достъпни начини за магическо мамене и защита от него. Тук вече не беше важно на кого какви карти са се паднали и какви са останали в купчината.
До отворената врата стоеше Игнат, заобиколен от девойките от научния отдел, към които се бяха присламчили и нашите така наречени програмистки. Очевидно нашият сексофил се беше изхитрил да претърпи поражение на любовния фронт и сега си лижеше раните в тесен кръг.
— Антоне — полугласно попита Света, — как мислиш, всичко това истинско ли е?
— Кое именно?
— Веселбата. Помниш ли какво каза Семьон?
Свих рамене:
— Да се върнем на този въпрос, когато станем на по сто години, а? На мен ми е хубаво. Просто ми е хубаво. Защото не трябва да тичам никъде, нищо не трябва да пресмятам, а Патрулите са изплезили езици и са се скрили на сянка.