Или наистина сме се отучили дори да се усмихваме един на друг?
Нека сто пъти да съм прав, но…
Каква полза от моята правота, щом съм готов да защитавам целия свят, но не и тези, които са до мен? Щом обуздавам омразата, но не допускам любов?
Скочих, прегърнах Светлана през раменете и я поведох вън от гостната. Маговете стояха, извърнали погледи. Може би бяха виждали такива сцени неведнъж. Може би разбираха всичко.
— Антоне.
Тигърчето се появи до нас абсолютно беззвучно, побутна ме, отвори някаква врата. Погледна ме със смесица от упрек и неочаквано разбиране. И ни остави сами.
Стояхме неподвижно минута. Светлана плачеше тихо на рамото ми, а аз чаках. Късно бе да се говори сега. Вече бях наговорил всичките простотии, за които се бях сетил.
— Ще опитам.
Ето това не го очаквах. Всичко друго: обиди, ответно нападение, оплаквания, но не и това.
Светлана махна длани от мокрото си лице. Тръсна глава, усмихна се.
— Ти си прав, Антошка. Абсолютно прав си. Засега само се оплаквам и протестирам. Плача като дете, нищо не разбирам. Пъхат носа ми в грис с мляко, разрешават ми да пипна огъня и чакат, чакат да порасна. Значи не бива. Ще опитам, ще дам нови знамена.
— Света…
— Ти си прав — отсече тя. — Но и аз съм мъничко права. Само не и в това, че се отпуснах пред момчетата, естествено. Те се веселят така, както умеят. Сражават се така, както умеят. Сега имаме почивен ден и не бива да се разваля забавлението на останалите. Разбрахме ли се?
И аз отново усетих стената. Невидимата стена, която винаги щеше да стои между мен и Хесер, между мен и висшето ръководство.
Тази стена, която времето издига между нас. Днес аз със собствените си ръце сложих в нея няколко реда студени кристални тухли.
— Прости ми, Света — прошепнах аз. — Прости ми.
— Да забравим — каза тя много твърдо. — Нека да забравим. Докато още можем да забравяме.
Ние най-накрая се огледахме.
— Кабинетът? — предположи Света.
Рафтове от байцван дъб, томове зад тъмното стъкло. Масивно бюро с компютър.
— Да.
— Тигърчето нали живее сама?
— Не знам — поклатих глава аз. — При нас не е прието да разпитваме.
— Изглежда, че е сама. Или поне в момента. — Светлана извади носна кърпичка и започна внимателно да трие сълзите си. — Хубава къща има. Да вървим, останалите се чувстват неловко.
Поклатих глава:
— Те със сигурност са усетили, че не се караме.
— Не, не могат. Тук има бариери между отделните стаи, не пропускат сондиране.
Погледнах в Сумрака и забелязах скритото в стените сияние.
— Сега и аз виждам. Ти с всеки изминал ден ставаш по-силна.
Светлана се усмихна — малко напрегнато, но с гордост. Каза:
— Странно. Защо й е да слага бариери, щом живее сама?
— А защо ти е да ги слагаш, ако не си сам? — попитах аз. Полугласно, за да стане ясно, че отговор не е необходим. И Светлана не отговори.
Излязохме от кабинета обратно в гостната.
Обстановката не беше чак погребална, но близка до това състояние.
Не знам кой — Семьон или Иля — се бе постарал, но в стаята цареше миришеща на блато сивота. Игнат, прегърнал Лена, гледаше тъжно околните. Той предпочиташе веселието във всичките му прояви, кавгите и каквато и да е форма на напрежение за него беше като нож в сърцето. Картаджиите мълчаливо гледаха една-единствена карта, лежаща на масата, и под техните погледи тя трепереше, извиваше се, променяше боята и силата си. Юля се беше нацупила и тихичко разпитваше за нещо Олга.
— Ще налеете ли нещо за пиене? — попита Света, хванала ме за ръката. — Не знаете ли, че най-доброто лекарство за истеричките е петдесет грама коняк?
Тигърчето, застанала с нещастен вид до прозореца, бързо тръгна към бара. Тя какво, да не бе решила, че е виновна за сдърпването ни?
Аз и Света си сипахме по чашка коняк, демонстративно се чукнахме и се целунахме. Улових погледа на Олга: не зарадван, не тъжен, а заинтригуван. И леко ревнив. При това тази ревност изобщо не беше свързана с целувката.
Изведнъж се почувствах зле.
Сякаш бях излязъл от лабиринт, в който съм бродил дълги дни и месеци. Излязъл съм, за да видя единствено вход към следващите катакомби.
ГЛАВА 2
Успях да поговоря с Олга насаме едва след два часа. Веселбата, колкото и пресилена да бе според Светлана, вече се бе преместила на двора. Семьон домакинстваше при грила, раздавайки на желаещите шишчета, които се приготвяха със скорост, еднозначно намекваща за използването на магия. До него, в сянката, имаше две каси със сухо вино.
Олга дружелюбно си бъбреше с Иля, и двамата имаха в ръцете си по шишче и чаша вино. Жалко беше да развалям тази идилия, но…