— Оля, трябва да поговорим — казах аз, приближавайки се към тях. Светлана беше напълно увлечена в спор с Тигърчето — девойките разпалено обсъждаха традиционния новогодишен карнавал на Патрула, прехвърляйки се от горещото време на тази тема по някаква своеобразна женска логика. Най-подходящият момент.
— Извинявай, Иля — вълшебницата разпери ръце. — Ще си довършим разговора, нали? Много ми е интересен твоят поглед върху причините за провала на Съюза. Макар и да не си прав.
Магът се усмихна триумфално и се отдалечи.
— Питай, Антоне — предложи Олга със същия тон.
— Нали знаеш за какво ще те питам?
— Досещам се.
Огледах се. Наоколо нямаше никой. Все още продължаваше този кратък миг от пикника във вилата, когато ти се яде, пие ти се и не чувстваш тежест нито в стомаха, нито в главата.
— Какво я очаква Светлана?
— Трудно е да се чете бъдещето. А бъдещето на великите магове и вълшебници…
— Не го усуквай, партньорке — погледнах я в очите. — Не бива. Нали все пак бяхме заедно? Работихме в екип? Още когато ти беше наказана и лишена от всичко, дори от това тяло. И то наказана напълно справедливо.
Кръвта се отдръпна от лицето на Олга.
— Какво знаеш ти за моята вина?
— Всичко.
— Откъде?
— Аз все пак работя с данни.
— Нямаш достъп до достатъчно данни. Случилото се с мен никога не е влизало в електронните архиви.
— Косвени данни, Оля. Виждала ли си кръговете върху водната повърхност? Камъкът може отдавна да лежи на дъното, да е покрит с тиня, а кръговете все още да се разширяват. Да подкопават склоновете, да изхвърлят на брега пяна и мръсотия, да обръщат лодки, ако камъкът е бил голям. Смятай, че дълго съм стоял на склона, Оля. Стоял съм и съм гледал вълните, които подронват брега.
— Блъфираш.
— Не. Олга, какво ще стане по-нататък със Светлана? В кой етап на обучението си е вече?
Вълшебницата ме гледаше, забравила за изстиналото шишче и за полупразната чаша. И аз нанесох още един удар:
— Ти нали си преминала през този етап?
— Да — изглежда, тя престана да играе на мълчанка. — Преминала съм го. Но мен ме подготвяха по-бавно.
— А защо със Светлана се бърза толкова?
— Никой не е предполагал, че през този век ще се роди още една Велика Вълшебница. На Хесер му се наложи да импровизира, да променя плановете в движение.
— Точно затова ти върнаха предишния облик, нали? Не само заради добре свършената работа?
— Ти самият нали всичко разбираш! — Очите на Олга проблеснаха лошо. — Защо ме питаш тогава?
— Ти контролираш подготовката й? Изхождайки от своя опит?
— Да. Доволен ли си?
— Олга, но нали сме от една и съща страна на барикадата? — прошепнах аз.
— Тогава не бутай съратниците си с лакти!
— Олга, каква е целта? Какво не си могла да направиш ти? Какво трябва да направи Света?
— Ти блъфираш! — Тя наистина се разстрои. — Антоне, как само блъфираш!
Аз мълчах.
— Ти не знаеш нищо! Ти не знаеш къде да гледаш, за да видиш кръговете по водата!
— Да допуснем. Но нали познах главното?
Олга ме гледаше, прехапала устни. После поклати глава:
— Позна. Директен въпрос, директен отговор. Но нищо няма да ти обяснявам. Не си длъжен да знаеш. Това не те засяга.
— Грешиш.
— Никой от нас не мисли злото на Света — рязко изрече Олга. — Ясно ли е?
— Ние и без това не умеем да желаем злото някому. Само че понякога нашето добро по нищо не се различава от Злото.
— Антоне, да приключим разговора. Нямам право да ти отговарям. И не бива да разваляме тази неочаквана почивка на останалите.
— Доколко е неочаквана? — коварно попитах аз. — А, Олга?
Тя вече се беше съвзела и лицето й стана непроницаемо. Прекалено непроницаемо за подобен въпрос.
— Ти и без това узна прекалено много — гласът й звучеше по-високо и беше придобил предишната си властност.
— Оля, никога не са давали отпуска на всички накуп. И то за денонощие. Защо Хесер прогони Светлите от града?
— Не всички.
— Полина Василевна и Андрей не се броят. Ти прекрасно знаеш, че те са кабинетни служители. Москва остана без нито един патрулен!
— Тъмните също са притихнали.
— И какво от това?
— Антоне, достатъчно.
Разбрах, че няма да каже повече нито дума. Кимнах:
— Добре, Оля. Преди половин година работихме като равен с равен, макар и случайно. Сега очевидно не е така. Извинявай. Проблемите не са мои, не са от моята компетентност.
Олга кимна. Това беше толкова неочаквано, че не повярвах на очите си.
— Е, най-накрая разбра.
Присмиваше ли ми се? Или наистина беше повярвала, че съм решил да не се намесвам в нищо?
— Аз изобщо съм доста схватлив — казах. Погледнах към Светлана: тя си бъбреше весело с Толик.