— Нали не ми се сърдиш? — попита Олга.
Докоснах дланта й, усмихнах се и тръгнах към къщата. Правеше ми се нещо. Толкова силно, сякаш бях джин, пуснат от бутилка след хиляда години заточение. Каквото и да е: да издигам дворци, да разрушавам градове, да програмирам на Бейсик или да бродирам на кръстчета.
Отворих вратата, без да я докосвам: побутнах я през Сумрака. Не знам защо. С мен рядко се случва подобно нещо, понякога защото много съм се напил, друг път — защото съм страшно ядосан. В момента първата причина изобщо не беше налице.
В гостната нямаше никой. И наистина, защо ти трябва да се затваряш вътре, когато на двора има горещи шишчета, студено вино и напълно достатъчно количество шезлонги под дърветата.
Стоварих се в едно от креслата. Потърсих върху масичката моята — или на Светлана — чашка и я напълних с коняк. Изпих го на екс, сякаш не бе петнайсетгодишен „Празничен“, а евтина водка. Напълних чашката отново.
В този момент влезе Тигърчето.
— Нали не възразяваш? — попитах аз.
— Не, разбира се. — Вълшебницата седна до мен. — Антоне, разстроен ли си?
— Не ми обръщай внимание.
— Със Света ли се скарахте?
Поклатих глава.
— Работата не е там.
— Антоне, да не би аз да направих нещо не както трябва? На момчетата не им ли харесва?
Погледнах я с искрено учудване.
— Тигърче, престани! Всичко е прекрасно. На всички им харесва.
— А на теб?
Никога по-рано не бях забелязвал такива колебания у вълшебницата върколак. Какво значение имаше дали ми е харесало или не, нали не е възможно да се угоди на всички?
— Продължават да подготвят Светлана — казах аз.
— За какво? — девойката леко се намръщи.
— Не знам. За нещо, което не е могла да направи Олга. При това много опасно и в същото време много важно.
— Това е добре. — Тя се пресегна и взе чаша. Наля си сама, опита коняка.
— Добре?
— Ами да. Че я подготвят, насочват я. — Тигърчето потърси нещо с поглед, после се намръщи и погледна музикалната уредба до стената. — Дистанционното вечно се губи някъде.
Уредбата оживя, светна. Засвири Куин — „Kind Of Magic“. Оцених непринудения жест. Да се управляват електронните схеми от разстояние — това не е като да пробиваш с поглед дупки в стената и като да гониш комари с огнени кълба.
— Колко време се готви за работата си в Патрула? — попитах аз.
— От седемгодишна възраст. На шестнайсет вече участвах в операции.
— Девет години! А на теб нали ти е по-лесно, твоята магия е от природата. От Светлана възнамеряват да направят Велика Вълшебница за шест месеца, най-много година!
— Трудна работа — съгласи се девойката. — Мислиш, че шефът не е прав?
Свих рамене. Да се твърди, че шефът не е прав е също толкова глупаво, колкото да се отрича, че слънцето изгрява от изток. Той стотици години се е учил да не прави грешки. Какви ти стотици, хиляди! Хесер можеше да постъпва сурово и дори жестоко. Можеше да провокира Тъмни и да подлага на изпитания Светли. Можеше всичко. Но не и да греши.
— Струва ми се, че той надценява Света.
— Забрави! Шефът изчислява…
— Всичко. Знам. Той играе много добре старата игра.
— И той желае доброто на Света — упорито добави вълшебницата. — Разбираш ли? Може би по свой начин. Ти би постъпил иначе, както и аз, Семьон или Олга. Всеки от нас би направил всичко по друг начин. Но той ръководи Патрула. И има пълното право да постъпи както намери за добре.
— Той знае най-добре, нали? — ехидно попитах аз.
— Да.
— А свободата? — напълних чашката си отново. Изглежда, щеше да ми дойде в повече, главата ми вече започваше да бучи. — Свободата?
— Ти говориш като Тъмните — изсумтя девойката.
— Предпочитам да мисля, че те говорят като мен.
— Антоне, всичко е много просто. — Тигърчето се наведе към мен, погледна ме в очите. От нея лъхаше на коняк и на още нещо леко, на аромата на някакво цвете, но едва ли парфюм: върколаците не обичат парфюмите. — Ти я обичаш.
— Обичам я. За кого това е новина?
— Ти знаеш, че скоро равнището на нейната сила ще надхвърли твоето.
— Ако вече не го е надхвърлило. — Не се задълбочих в подробности, но си спомних колко лесно Света усети магическите екрани в стените.
— Ще го надхвърли наистина. Вие ще станете несъизмерими по сила. Нейните проблеми ще станат неразбираеми и дори чужди за теб. Ако останеш с нея, ще се чувстваш недодялана прибавка, жиголо, и ще се вкопчиш в миналото.
— Да — кимнах аз и с учудване установих, че чашката ми е празна. Напълних я под внимателния поглед на домакинята. — Значи няма да остана с нея. Това не ми е нужно.