— Нямаш друг изход.
Не подозирах, че тя може да бъде толкова сурова. И това, че нервно ще се пита дали на всички им харесва угощението и обстановката не го очаквах, и тази жестока истина — също.
— Знам.
— Щом знаеш, Антоне, значи имаш една-единствена причина да се възмущаваш, че шефът тласка толкова усилено Света към върха.
— Моето време отлита — казах аз. — Като пясък през пръстите, като дъжд от небето.
— Твоето време? Вашето, Антоне.
— То никога не е било наше.
— Защо?
А защо, всъщност? Свих рамене.
— Знаеш ли, някои зверове не се размножават, когато са в клетка.
— Ето пак! — възмути се девойката. — За каква клетка говориш? Ти си длъжен да се радваш за нея. Светлана ще стане гордостта на Светлите. Ти я намери пръв, именно ти успя да я спасиш.
— За какво? За поредната битка с Мрака? За поредната ненужна битка?
— Антоне, все пак в момента говориш като Тъмен. Нали я обичаш? Тогава не искай и не чакай нищо в замяна! Такъв е пътят на Светлината!
— Там, където започва любовта, Светлината и Мракът свършват.
Девойката замълча от възмущение. Поклати тъжно глава и неохотно изрече:
— Ти можеш поне да обещаеш…
— Зависи какво.
— Да бъдеш благоразумен. Да се доверяваш на по-опитните си приятели.
— Обещавам наполовина.
Тигърчето въздъхна. Каза неохотно:
— Слушай, Антоне, ти вероятно си мислиш, че изобщо не те разбирам. Не е така. Нали аз също не исках да съм маг-върколак. Имах лечителски способности, доста сериозни.
— Наистина ли? — погледнах я учудено аз. Никога не бих предположил подобно нещо.
— Имах, наистина — потвърди девойката. — Но когато трябваше да избера в каква посока да се развивам, шефът ме извика. Седяхме и пихме чай със сладки. Поговорихме, много сериозно, като възрастни, макар и да бях съвсем млада, по-малка от Юля. За това какво е необходимо на Светлината, от какво се нуждае Патрула, какво мога да постигна. И решихме, че трябва да се развиват способностите ми в бойната трансформация, дори това да пречи на останалото. Отначало не ми харесваше особено. Знаеш ли колко болезнено е превръщането?
— В тигър?
— В тигър е лесна работа, обратното е трудно. Но аз търпях, защото вярвах на шефа, защото разбирах, че така е правилно.
— А сега?
— Сега съм щастлива — разпалено отвърна девойката. — Като си представя от какво щях да съм лишена, с какво щях да се занимавам. Треви, заклинания, занимания с повредени психични полета, махане на черни фунии и любовни магии…
— Кръв, болка, страх, смърт — продължих аз в нейния дух. — Битки в два или три слоя на реалността едновременно. Да избягваш огъня, да пиеш кръв, да се провираш през медни тръби.
— Това е война.
— Да, сигурно. Но нима именно ти трябва да бъдеш най-отпред?
— А кой трябва да бъде? А и нямаше да имам такава къща. — Тигърчето размаха ръка към гостната. — Сам знаеш, че от лечителство не се заработва много. Ако работиш с цялата си сила, някой ще започне да убива, без да спира.
— Хубаво е тук — съгласих се аз. — Често ли идваш?
— Както дойде.
— Досещам се, че не много редовно. Ти поемаш дежурство след дежурство, навираш се и в самия пъкъл.
— Това е моят път.
Кимнах. Какво ми влизаше в работата, всъщност. Казах:
— Да, права си. Навярно съм уморен. Ето че дрънкам всякакви глупости.
Тигърчето ме погледна подозрително, явно учудена от бързата ми капитулация.
— Трябва да поседя насаме с чашата — добавих аз. — Да се напия хубавичко, да заспя под масата, да се събудя с главоболие. Тогава веднага ще ми олекне.
— Давай — каза вълшебницата с нотка на напрежение. — За какво дойдохме всички тук? Барът е отворен, избирай каквото ти е по вкуса. Или отиди при останалите. А ако искаш, аз мога да поседя с теб за компания?
— Не, по-добре сам — казах аз и потупах тумбестата бутилка. — Съвсем отвратително, без мезе и компания. Когато тръгнете да се къпете, надникни. Току-виж още мога да се движа.
— Разбрахме се.
Тя се усмихна и излезе от стаята. Аз останах сам. Разбира се, ако бутилката арменски коняк не се брои за компания, в което понякога ми се иска да вярвам.
Много готина девойка. Те всичките са готини и добри, моите приятели от Патрула. Чувам гласовете им на фона на музиката на „Куин“ и ми е приятно. С някои съм в добри отношения, с други — не чак толкова. Но сред тях нямам и няма да имам врагове. Ние сме вървели и ще вървим заедно, губейки някого от нас само по една-единствена причина.
Но защо тогава съм недоволен от случващото се? Само аз — и Олга, и Тигърчето одобряват действията на шефа, а и останалите ще се присъединят към тях, ако ги попитам директно.