— А водката за какво е?
— За душата. Ако боли прекалено силно.
Той ме гледаше с лек упрек, смешният дребен маг с хитро лице и със смешните си спомени за велики хора и велики битки.
— Не бях прав — признах си аз. — Благодаря ти, че ми помогна.
— Дребна работа, старче. Навремето помагах на твой адаш да изтрезнее три пъти на вечер. Ама там трябваше да пиеш и да не се напиваш, такава беше работата.
— Адаш? Чехов? — изумих се аз.
— Не, какви ги говориш? Това беше друг Антон, от нашите. Той загина, в Далечния Изток, когато самураите… — Семьон махна с ръка и замълча. После каза почти нежно: — Ти не бързай. Довечера ще направим всичко културно. А сега трябва да догоним останалите. Да вървим, Антоне.
Послушно излязох от къщата подире му. И видях Света. Тя седеше в шезлонг, вече преоблечена, с бански и шарена пола, или парче плат около бедрата си.
— Наред ли е всичко? — погледна ме тя с леко учудване.
— Напълно. Нещо шишчетата не ми се отразиха добре.
Светлана внимателно се вгледа в мен. Но очевидно освен сиво-кафявия цвят на лицето и мокрите коси нищо не издаваше внезапното напиване.
— Трябва да ти прегледам панкреаса.
— Всичко е наред — бързо каза Семьон. — Повярвай ми, аз също съм се занимавал с лечителство. Жега, кисело вино, печени шишчета — това са причините. Сега ще се изкъпе, а вечерта като захладнее, ще обърнем една бутилка. И това е цялото лечение.
Светлана се изправи, приближи се и ме погледна със съчувствие.
— Може би трябва да поседим тук? Ще направя силен чай.
Да, навярно. Добре би било. Просто да поседим. Двамата. Да пием чай. Да си говорим или да мълчим. Няма значение. Да я поглеждам понякога или дори да не я гледам. Да слушам дишането й или да запуша ушите си. Важното е да сме заедно. Двамата, а не задружния колектив на Нощния патрул. И заедно, защото го искаме, а не по програмата, набелязана от Хесер.
Нима наистина съм се отучил да се усмихвам?
Поклатих глава. И изкарах върху лицето си страхлива, упорита усмивка.
— Да вървим. Още не съм заслужил почивка ветеран от магическите войни. Да вървим, Света.
Семьон вече беше тръгнал напред, но кой знае защо аз разбрах, че ми е намигнал. Одобрително.
Нощта не донесе прохлада, но ни избави от жегата. Вече от шест-седем часа компанията се беше разделила на малки групи. При езерото останаха неуморният Игнат с Лена и — колкото и да е странно — с Олга. Тигърчето и Юля отидоха да се поразходят в гората. Останалите се бяха пръснали из къщата и околната територия.
Ние със Семьон окупирахме голяма тераса на втория етаж. Там беше уютно, подухваше приятен ветрец и имаше абсолютно безценни в жегата сламени мебели.
— Номер едно — каза Семьон, вадейки от полиетиленово пликче с реклама на „Данон-кидс“ бутилка водка. — „Смирноф“.
— Препоръчваш ли я? — попитах със съмнение. Не се смятах за специалист по водките.
— Вече втори век я пия. А по-рано беше доста по-лоша, повярвай ми.
След бутилката се появиха две фасетирани чаши, двулитров буркан, под тенекиеното капаче на който бяха наблъскани малки солени краставички, и голям пакет с кисело зеле.
— А разредител? — попитах аз.
— Водката не се пие с разредител, момче — поклати глава Семьон. — С разредител се пият ментетата.
— Ако живееш век…
— По-рано ще се научиш. А за водката не се съмнявай, селището Черноголовка е територия, за която отговарям аз. Там в завода работи един магьосник, дребен, не създава особени неприятности. Точно той ми доставя правилния продукт.
— Срещу дребни отстъпки — рискувах да отбележа аз.
— А, не. Плащам му с пари. Всичко е честно, това са наши лични отношения, а не работа на Патрулите.
С ловко движение Семьон отвори капачката на бутилката и наля по половин чаша. Чантата му беше стояла през целия ден на верандата, но водката си беше студена.
— За наше здраве? — предположих аз.
— Рано е още. За нас.
През деня ми беше помогнал да изтрезнея наистина качествено — навярно беше отделил от кръвта ми не само алкохола, но и всички продукти на метаболизма. Изпих половин чаша без да трепна и установих със смайване, че водката може да бъде приятна не само през мразовитата зима, но и през лятото, след горещ ден.
— Това е. — Семьон доволно изпръхтя и се настани по-удобно. — Трябва да намекна на Тигърчето, че ще е полезно да сложи тук люлеещи се столове.
Той измъкна пакет от зловещите си цигари „Ява“ и си запали. Срещна недоволния ми поглед и ме уведоми:
— Така или иначе тях ще пуша. Аз съм патриот на родината си.