— А аз съм патриот на здравето си.
Семьон изхъмка.
— Веднъж един познат чужденец ме покани на гости… — започна той.
— Отдавна ли беше това? — попитах аз, неволно нагаждайки се към неговия стил.
— Не особено, миналата година. А ме покани, за да се научи да пие като руснак. Живееше в „Пент“. Взех една случайна позната и брат й — той току-що беше излязъл от затвора, нямаше начин да откаже, и тръгнахме.
Представих си каква компания са били и поклатих глава:
— И пуснаха ли ви?
— Да!
— Използвахте магия?
— Не, приятелят ми, чужденецът, използва парите си. Беше се запасил добре с водка и мезета, започнахме да пием на трийсети април и приключихме на втори май. Не пускахме в стаята камериерки, не сме изключвали телевизора.
Като гледах Семьон, със смачканата му карирана риза родно производство, протритите турски дънки и раздърпаните чешки сандали, можех безпроблемно да си го представя как пие наливна бира от трилитрова халба. Виж, в „Пент“ си го представях по-трудно.
— Изроди — казах изразително.
— Не, защо? На приятеля ми много му хареса. Каза, че е разбрал в какво се състои истинското руско пиянство.
— И в какво се състои?
— Ами когато се събудиш сутрин, всичко около теб е сиво. Небето е сиво, слънцето е сиво, градът е сив, хората са сиви, мислите са сиви. И единственият изход е да се напиеш отново. Тогава е по-лесно. И цветовете се появяват отново.
— Интересен чужденец.
— Дума да няма.
Той отново наля водка в чашите, но този път сипа по-малко. Замисли се и изведнъж ги напълни догоре.
— Хайде да пием, старче. Да пием за това на нас да не ни се налага непременно да пием, за да видим небето синьо, слънцето — жълто, града — цветен. Хайде за това. Ние с теб влизаме в Сумрака и виждаме, че от обратната му страна светът не изглежда такъв, какъвто останалите мислят че е. Но нали навярно това не е единствената му обратна страна. За ярките цветове!
Съвсем спокойно изпих половин чаша.
— Не се лигави, момче — каза Семьон с предишния си тон.
Допих чашата. Взех шепа хрупкаво кисело-сладко зеле. Попитах:
— Семьоне, защо се държиш така? За какво ти е това скандално поведение, този имидж?
— Прекалено умни приказки, не ги разбирам.
— И все пак?
— Така ми е по-лесно, Антошка. Всеки се пази както може. Аз — по този начин.
— Какво да правя, Семьоне? — попитах аз. Без каквито и да било обяснения.
— Прави това, което си длъжен да правиш.
— А ако не искам да правя това, което съм длъжен? Ако ми е дошло до гуша от нашата светла-пресветла истина, нашата честна патрулна дума и нашите забележително добри намерения?
— Трябва да разбереш едно, Антоне — магът захрупа краставичка. — Отдавна би трябвало да си го разбрал, но прекалено дълго седя при твоя хардуер. Нашата истина, колкото и голяма и Светла да е, се състои от множество малки истини. И Хесер може да е умна глава и да има такъв опит, какъвто даже не си и сънувал, но в допълнение има още излекувани чрез магия хемороиди, едипов комплекс и навика да преправя стари успешни схеми и да ги използва наново. Всичко това ти го давам като пример, не се опитвам да го критикувам, началство е все пак.
Той извади нова цигара и този път аз не рискувах да възразя.
— Антоне, ето къде е работата. Ти си младо момче, дойде в Патрула и се зарадва. Най-накрая целият свят се раздели на черно и бяло! Сбъдна се мечтата на човечеството, стана ясно кой е добър и кой — лош. Но разбери, не е така. Не е. Някога всички ние сме били единни. И Тъмните, и Светлите. Седели сме пред огньовете в пещерите, гледали сме през Сумрака къде пасе най-близкият мамут, с песни и танци сме пускали искри от пръстите си и сме стреляли по огнените кълба на другите племена. И е имало — за пълна нагледност на примера — двама братя, Различни. Този, който пръв е влязъл в Сумрака, може би тогава е бил сит, а може и да се е влюбил за първи път. А вторият — обратно. Болял го е корема от зеления бамбук, който е ял, или неговата жена му е отказала под предлог, че я боли главата и е уморена от щавенето на кожите. Така се е започнало. Единият ще им посочи мамута и ще е доволен. Другият ще поиска парче от хобота и дъщерята на вожда в добавка. Така и сме се разделили на Тъмни и Светли, на добри и лоши. Азбучна истина, нали? Учим на това малките деца-Различни. Само че кой ти е казал, старче, че всичко това някога ще свърши?
Семьон се наведе към мен толкова рязко, че креслото изскърца:
— Така е било, така и ще бъде. Винаги, Антошка. Няма край. Сега наказваме тези, които се пречупят и тръгнат през тълпата, за да творят добро без разрешение. Пращаме ги в Сумрака, нарушителите на равновесието, психопатите и истериците — в Сумрака! А какво ще бъде утре? След сто години, след хиляда? Кой може да каже? Ти, аз, Хесер?