— Ами в такъв случай — какво?
— Има ли твоя истина, Антоне? Кажи, има ли? Сигурен ли си в нея? Тогава вярвай в нея, а не в моята или в тази на Хесер. Вярвай и се бори. Ако имаш кураж. Ако сърцето ти издържи. Тъмната свобода е лоша, не защото е свобода от другите. Ето, отново обяснения за деца. Тъмната свобода е преди всичко свобода от самия себе си, от твоята съвест и от душата ти. Усетиш ли, че не изпитваш болка в гърдите, значи имаш нужда от помощ. Но тогава вече ще е късно.
Той замълча, бръкна в торбата си и извади още една бутилка водка. Въздъхна:
— Втората. А няма да се напием, чувствам го. Няма да се получи. Що се отнася до Олга и думите й…
Как успява винаги да чуе всичко?
— Тя завижда не защото Светлана може да извърши това, което тя самата не е успяла. И не защото на Света всичко тепърва й предстои, докато на Олга, честно казано, е зад гърба. Завижда, защото ти си до любимата си и искаш да я спреш. Макар и да не можеш да направиш нищо. Хесер е можел, но не е искал. Ти не можеш, но искаш. С оглед на крайния резултат може би няма никаква разлика. Но все пак нещо я жегва. Къса й душата, независимо от възрастта й.
— Знаеш ли за какво готвят Светлана?
— Да. — Семьон сипа водка в чашите.
— За какво?
— Не мога да ти отговоря. Подписал съм се да пазя тайна. Каквото можах — казах ти го.
— Семьоне…
— Нали ти казвам — подписал съм се. Да сваля ли ризата, за да видиш на гърба ми знака на огъня на възмездието? Раздрънкам ли се, ще изгоря заедно с това кресло и пепелта, която ще остане, ще може да се побере в цигарена кутия. Така че извинявай, Антоне. Не ме питай.
— Благодаря — казах аз. — Хайде да пием. Току-виж се напием? Имам нужда.
— Виждам — съгласи се Семьон. — Да се захващаме.
ГЛАВА 3
Събудих се много рано. Цареше тишина, живата тишина на вилите, с шумоленето на вятъра, най-сетне прохладен към зазоряване. Само че това не ме радваше. Чаршафите бяха мокри от потта ми, а главата ме цепеше. На съседното легло — бяха ни предоставили стая за трима — монотонно похъркваше Семьон. Направо на пода, загърнал се с одеяло, спеше Толик; той бе отказал предложения му хамак с довода, че му се е обадила стара травма в гърба, получена в някакво меле през седемдесет и шеста година, и че е по-добре да спи на твърдо.
Обхванах тила си с две ръце, за да не се разпадне при рязкото движение, и седнах на леглото. Погледнах към нощното шкафче и с учудване открих там две таблетки аспирин и бутилка минерална вода „Боржоми“. Коя ли бе тази добра душа?
Снощи двамата изпихме три бутилки. После дойде Толик. След това — още някой, и донесе вино. Но аз не пих от него. Беше ми останал достатъчно здрав разум.
Изпих таблетка аспирин с половин бутилка минерална вода и поседях известно време, очаквайки действието на лекарството. Болката не минаваше. Изглежда, нямаше да мога да изтърпя.
— Семьоне! — хрипливо го повиках аз. — Семьоне!
Магът отвори едното си око. Той изглеждаше съвсем прилично. Сякаш не бе изпил много повече от мен. Ето какво значи векове опит в повече.
— Главата, махни…
— Нямам брадва под ръка — промърмори магът.
— О, я се разкарай — изстенах аз. — Болката, ще я махнеш ли?
— Антоне, нали пихме доброволно? Никой не ни принуди? И ни беше хубаво?
Той се обърна на другата страна.
Разбрах, че няма да получа помощ от Семьон. И общо взето той беше прав, само дето аз повече не можех да издържам. Намъкнах маратонките, прекрачих спящия Толик и излязох от стаята.
Стаите за гости бяха две, но вратата на другата се оказа заключена. Затова пък в края на коридора, в спалнята на домакинята, беше отворено. Спомних си думите на Тигърчето за лечителските й способности и без колебание влязох.
Не, днес изглежда всичко се беше опълчило против мен. Нямаше я там. Противно на моите подозрения, Игнат и Лена също не бяха в стаята. Вътре спеше само Юля.
В момента ми беше все едно кого ще помоля за помощ. Приближих се внимателно, приклекнах до широкото легло и прошепнах:
— Юля, Юленка…
Момичето отвори очи, примигна. И попита със съчувствие:
— Махмурлук?
— Да.
Не се реших да кимна, в главата ми точно в момента се взривяваше малка граната.
— Аха.
Тя затвори очи и според мен дори задряма отново, като при това ме прегърна през шията. Няколко секунди не се случи нищо, после болката стремително започна да отстъпва. Сякаш в тила ми бяха отворили тайно кранче и бяха започнали да източват натрупалата се клокочеща отрова.