— Здравей, Антоне — каза той.
Светът наоколо беше сив и мъртъв. Не бях забелязал как и самият аз съм се гмурнал в Сумрака след него.
— Така си и знаех, че някой ден ще преминеш през бариерата — каза той. — Всичко е наред.
Отстъпих крачка назад — и лицето на Генадий потрепна.
— Всичко е нормално — каза той. Разтвори ризата си и аз видях регистрационния печат — небесносин отпечатък върху сивата кожа. — Всички ние сме регистрирани! Полина! Костя!
Жена му също премина в Сумрака, разкопча блузата си. Хлапакът стоеше неподвижно, наложи се баща му да го погледне сурово, за да покаже и той печата.
— Длъжен съм да проверя — прошепнах. Движенията на ръцете ми бяха неумели, на два пъти се обърквах и започвах отначало. Генадий търпеливо чакаше. Накрая печатът откликна. Постоянна регистрация, нарушения на режима не са установени…
— Всичко ли е наред? — попита Генадий. — Можем ли да тръгваме?
— Аз…
— Няма нищо. Ние знаехме, че някой ден ще станеш Различен.
— Вървете — казах. Не по устава, но в момента не ми беше до правила.
— Да… — Преди да излезе от Сумрака, Генадий се задържа за миг. — Бях ти на гости… Антоне, връщам ти поканата да се отбиеш…
Всичко беше правилно.
Те си тръгнаха, а аз седнах на пейката, до приличаща се на слънцето бабичка. Запалих цигара, опитвайки се да подредя мислите си. Бабата ме погледна и рече:
— Добри хора, нали, Аркашка?
Тя през цялото време бъркаше името ми. Оставаха й най-много два-три месеца живот, сега го виждах ясно.
— Не съвсем… — казах аз. Изпуших три цигари, после се помъкнах към къщи. Постоях до вратата, наблюдавайки как гасне сивата ивица на „вампирската пътечка“ на прага. Точно този ден ме бяха научили да я виждам…
Тормозих се до вечерта. Прелиствах конспектите — за целта се налагаше да преминавам в Сумрака. За обикновения свят тези тетрадки са абсолютно празни. Искаше ми се да позвъня на наставника на групата или на самия шеф — той носеше лична отговорност за мен. Но усещах, че съм длъжен сам да взема решение.
Когато съвсем се стъмни, не издържах. Качих се на горния етаж и позвъних. Отвори ми Костя, потрепери като ме видя. В реалността той, както и цялото му семейство, изглеждаше съвсем обикновен…
— Извикай вашите — помолих го.
— Защо? — измърмори той.
— Искам да ви поканя на чай.
Генадий се появи зад гърба на сина си, появи се отникъде — той беше значително по-способен от мен, новоизпечения последовател на Светлината.
— Сигурен ли си, Антоне? — със съмнение попита той. — Това изобщо не е необходимо. Всичко е наред.
— Сигурен съм.
Той помълча. Сви рамене:
— Ще дойдем утре. Ако ни поканиш. Не се горещи.
Към полунощ бях безумно щастлив, че са отказали. Към три през нощта се опитах да заспя, успокоен, знаейки, че за тях няма и няма да има достъп до моя дом.
На разсъмване, така и не успял да мигна, стоях на прозореца и гледах града. Вампирите са малко. Много малко. В радиус от два-три километра няма нито един освен съседите ми.
Какво ли е да си отхвърлен? Да си наказан не за престъпление, а заради потенциалната възможност да го извършиш? А как ли ще им е да живеят — е, нека да не е „да живеят“, тук трябва друга дума — до своя надзирател?
Когато се връщах от занятия, купих торта за чая.
А ето че сега Костя, студент във физическия факултет на МГУ5, имал нещастието да се роди жив мъртвец, седеше до мен и движеше безцелно лъжичката из захарницата, сякаш не се решаваше да загребе. Откъде тази стеснителност…
Отначало той наминаваше почти всеки ден. Аз бях негова пълна противоположност, бях на Светлата страна. Но го пусках в дома си, от мен можеше да не се крие. Можеше просто да си побъбрим или да се гмурне в Сумрака и да се похвали с новопоявилите се възможности. „Антоне, успях да се трансформирам!“ „А на мен резците започнаха да ми растат, ррр!“
И най-странното бе, че всичко това беше нормално. Кикотех се, наблюдавайки опитите на вампирчето да се превърне в прилеп: това е задача за висш вампир, какъвто той не беше и — дано Светлината да даде — никога нямаше да стане. Само понякога го смъмрях: „Костя… ето това никога не трябва да правиш. Разбираш ли?“ И това също беше нормално.
— Костя, аз си вършех работата.
— Напразно.
— Те нарушаваха закона. Разбираш ли? Не нашия закон, забележи. Не само Светлите са приели този закон, а всички Различни. Този младеж…