— Благодаря — прошепнах. — Благодаря, Юленка.
— Не пий толкова много, като не можеш — промърмори момичето и задиша равномерно, сякаш мигновено бе превключила от работа на сън. Така умеят само децата и компютрите.
Изправих се и с възторг осъзнах, че светът се е оцветил. Семьон, разбира се, бе прав. Трябва да се носи отговорност. Но понякога за това няма сили, просто няма. Огледах стаята. Цялата спалня беше в бежови тонове, дори наклоненият прозорец, музикалната уредба бе златиста, а килимът на пода — пухкав, светлокафяв.
Почувствах се неуютно. Не ме бяха канили тук.
Тръгнах тихичко към вратата и когато вече излизах, чух гласа на Юля:
— Ще ми купиш „Снийкърс“, става ли?
— Даже два — съгласих се аз.
Можех да отида да си доспя, но с леглото ми бяха свързани достатъчно неприятни спомени. Сякаш бе достатъчно да си легна — и стаилата се във възглавницата болка щеше да ми се нахвърли отново. Само надникнах в стаята, взех си дънките и ризата и се огледах, застанал на прага.
Нима всички спяха? Може би Тигърчето бродеше някъде навън, а някои със сигурност бяха изкарали до сутринта в пиене и разговори.
На втория етаж имаше още и малък хол — там открих Данила и Настя от научния отдел, спокойно спящи на диванчето, и побързах да изляза. Поклатих глава: Данила имаше много мила, симпатична жена, а Настя — по-възрастен и безумно влюбен в нея мъж.
Наистина, те бяха само хора.
А ние сме Различни, доброволци в битката за делото на Светлината. Какво да се прави, и моралът ни е различен. Като на фронта, с военно-полевите романи и медицинските сестри, утешаващи офицерския и редовия състав не само на болничните легла. По време на война чувстваш прекалено остро вкуса на живота.
На този етаж имаше и библиотека. Там открих Гарик и Фарид. Ето — точно те бяха разговаряли през цялата нощ, с бутилка за компания, и то не само една. И бяха заспали направо в креслата, очевидно съвсем скоро: лулата на масата пред Фарид все още леко димеше. На пода бяха захвърлени купчини извадени от рафтовете книги. Двамата бяха спорили дълго за нещо, призовавайки за съюзници писатели и поети, философи и историци.
Тръгнах надолу по дървената вита стълба. Е, щеше ли да се намери някой, който да сподели с мен тази тиха спокойна сутрин?
В гостната също всички спяха. Надникнах в кухнята и не намерих там никой, освен свилото се в ъгъла куче.
— Оживя ли? — попитах аз.
Териерът се озъби и жално заскимтя.
— А кой те караше снощи да воюваш? — Приседнах пред кучето. Взех от масата парче салам, възпитаният пес не би рискувал да го направи сам. — Вземи.
Челюстта изщрака над дланта ми, помитайки салама.
— Бъди добър и към теб също ще се отнасят добре! — обясних аз. — И не се гуши по ъглите.
Все пак няма ли някой буден?
Аз също си взех парче салам. Докато го дъвчех, прекосих гостната и надникнах в кабинета.
Тук също спяха.
Диванчето в ъгъла, дори разгънато, беше тясно. Затова се бяха сбутали. Игнат бе по средата — разперил мускулестите си ръце и усмихнат. Лена се бе притиснала към него от лявата му страна, вкопчила едната си ръка в гъстата му светла коса. Другата й ръка го бе прегърнала през гърдите — чак до втората партньорка на нашия донжуан. Светлана бе заровила лице някъде под бръснатата подмишница на Игнат, ръцете й се протягаха някъде под смъкнатото надолу одеяло.
Много тихо и внимателно затворих вратата.
Ресторантчето беше уютно. „Морски вълк“, както и намекваше името му, се славеше с рибни ястия и симпатичен „корабен“ интериор. При това бе съвсем близо до метрото. А за крехката средна класа, готова понякога да се весели в ресторанти, но спестяваща си парите за такси, този фактор не беше маловажен.
Този посетител дойде с кола — старо, но напълно прилично жигули. Впрочем, за набитото око на сервитьорите той изглеждаше доста по-платежоспособен, отколкото си личеше по колата му. Спокойствието, с което мъжът поглъщаше скъпата датска водка, без да се интересува нито от цената, нито от възможните проблеми с Държавната автомобилна инспекция, само укрепваха това мнение.
Когато сервитьорът донесе поръчаната есетра, мъжът за миг го погледна. Преди това седеше, прекарвайки клечка за зъби по покривката на масата, а от време на време застиваше, гледайки пламъка на стъклената маслена лампа. Но в този момент изведнъж го погледна.
Сервитьорът не разказа на никого за това, което му се привидя за миг. Стори му се, че е погледнал в два блестящи кладенеца. Ослепителни до степента, в която Светлината изгаря и е неразличима от Мрака.
— Благодаря — каза посетителят.
Сервитьорът се отдалечи, борейки се с желанието си да ускори крачка. И повтаряйки си, че това са само отблясъци от лампите в уютния полумрак на ресторанта. Отблясъците на светлината в тъмното помещение случайно са паднали върху очите на човека.