— Ще има ли битка, господарю?
— Не знам — Хесер сви рамене. — Какво значение има? Завулон е далече. Останалите не са проблем за мен.
— Ще има битка — замислено каза Алишер. Огледа залата.
— Изгони всички посетители — посъветва го Хесер. — Меко, ненатрапчиво. Искам да видя каква е техниката ти. А после ще си почиваме и ще чакаме гостите.
Към единайсет часа народът започна да се буди.
Аз чаках на терасата, излегнал се в шезлонг и изпънал крака. От време на време си пийвах джин с тоник от висока чаша. Беше ми хубаво — със сладката болка на мазохиста. От време на време някой се подаваше през вратата, аз го поздравявах с дружелюбно махване с ръка и с мъничка дъга, откъсваща се от разперените ми пръсти и излитаща нагоре. Това беше детско забавление и всички се усмихваха. Прозяващата се Юля изписка като видя поздрава ми и пусна в отговор своя дъга. Две минути се състезавахме, после двамата направихме обща дъга, доста голяма, чак до гората. Юля съобщи, че отива да търси гърне със злато и гордо закрачи под разноцветната арка. Един от териерите послушно се затича с нея.
Аз чаках.
Първа от онези, които очаквах, излезе Лена. Весела, бодра, само по бански. Когато ме видя, за миг се смути, но веднага ми кимна и се затича към портата. Приятно ми беше да гледам как се движи: стройна, гъвкава, пълна с живот. Сега ще се потопи в прохладната вода, ще полудува насаме и ще се върне да закусва с пробудил се апетит.
След нея се появи Игнат. С плувки и джапанки.
— Здравей, Антоне! — радостно извика той. Приближи се, притегли съседния шезлонг и се просна върху него. — Как е настроението?
— Бойно! — съобщих аз, вдигайки чашата.
— Браво! — Игнат потърси с поглед бутилката, не я намери, наведе се към сламката и непринудено отпи от моята чаша. — Прекалено слабичко си го забъркал.
— Снощи здравата си пийнах.
— Вярно е, пази се тогава — посъветва ме Игнат. — А ние цяла вечер пихме шампанско. После, през нощта, минахме на коняк. Беше ме страх, че ще ме боли главата, но нищо ми няма. Размина ми се.
Дори не можех да му се обидя.
— Игнат, какъв искаше да станеш като дете? — попитах го.
— Санитар.
— Защо?
— Ами казаха ми, че момчетата не стават медицински сестри, а аз исках да лекувам хора. Така че реших — като порасна, ще стана санитар.
— Супер — възхитих се аз. — А защо не лекар?
— Отговорността е прекалено голяма — самокритично си призна Игнат. — И трябва да се учи прекалено дълго.
— И стана ли?
— Да. В бързата помощ на психиатрията. Всички лекари обичаха да работят с мен.
— Защо?
— Първо, аз съм много обаятелен — обясни Игнат. Похвали се със същия простодушен тон. — Мога да поговоря по такъв начин и с жените, и с мъжете, че те се успокояват и сами се съгласяват да дойдат в болницата. Второ, разбирах кога човекът наистина е болен и кога вижда невидимото. Понякога можехме да поприказваме шепнешком и да обясня, че всичко е нормално и не са необходими никакви инжекции.
— Медицината е загубила много.
— Да — въздъхна Игнат. — Но шефът ме убеди, че в Патрула ще съм по-полезен. Нали?
— Навярно.
— Скучно стана — замислено произнесе Игнат. — На теб не ти ли е скучно? На мен вече ми се работи.
— Май и на мене. Игнат, а имаш ли хоби? Нещо извън работата?
— А защо питаш? — учуди се магът.
— Интересно ми е. Или това е тайна?
— Какви тайни можем да имаме ние? — сви рамене Игнат. — Събирам пеперуди. Имам една от най-добрите колекции в света. Заема две стаи.
— Достойно — съгласих се аз.
— Намини някой път да я видиш — предложи Игнат. — Наминете със Света, тя казва, че също обича пеперудите.
Смях се толкова дълго, че дори на него му подейства. Изправи се, усмихвайки се неуверено, и промърмори:
— Ще отида да помогна да приготвят закуската.
— Успех — успях да кажа. Но все пак не се сдържах и когато нашият дългокос донжуан се доближи до вратата, още веднъж се обърнах към него: — Слушай, дали шефът не се безпокои напразно за Света?
Игнат с маниерен жест подпря брадичката си и се замисли:
— Знаеш ли, не е напразно. Тя наистина е някак напрегната, изобщо не може да се отпусне. А й предстоят велики дела, не е шега работа.
— Но ти се постара?
— И питаш! — обиди се Игнат. — Вие наминете, честна дума, ще се радвам да ви видя!
Джинът се бе затоплил, ледът в чашата се беше разтопил. Върху сламката бе останал лек отпечатък от червило. Поклатих глава и оставих чашата.
Хесер, ти не можеш да предвидиш всичко.
Но за да се сразя с теб не в магически двубой — разбира се, за това е смешно дори да помисля, — да се сразя на единственото достъпно ми полесражение от думи и постъпки, аз съм длъжен да знам към какво се стремиш. Длъжен съм да знам как са разположени картите в колодата. И какво държиш в ръцете си.