— Искам да знаеш — Светлана дръпна дълбоко от цигарата. — Не исках да отивам толкова далече. Очаквах да слезеш, да видиш, да заревнуваш.
— Извинявай, не знаех, че съм длъжен да ревнувам — искрено се разкаях аз.
— А после така се получи. Вече не можех да спра.
— Да, разбирам, Света. Всичко е наред.
Тя ме погледна объркано:
— Наред?
— Разбира се. С кого ли не се случва. Патрулът е едно голямо и задружно семейство. С всички произтичащи от това последствия.
— Какво говедо си! — въздъхна Светлана. — Антоне, ако можеше да се видиш отстрани! Изобщо, чудя се как си застанал на наша страна!
— Света, нали дойде да се помиряваш? — смаяно попитах аз. — Е, аз съм примирен. Всичко е нормално. Няма значение. Такъв е животът, в него се случва какво ли не.
Тя скочи, секунда ме пронизваше с леден поглед. Аз мигах объркано.
— Идиот — изтърси тя и тръгна към къщата.
Е, какво очакваше? Обиди, обвинения, тъга?
Впрочем, това не е важно. Какво е очаквал Хесер?
Какво ще се промени, ако аз изляза от ролята на лишения от късмет възлюблен на Света? Ако някой друг заеме мястото ми? Или вече й е време да остане сама — насаме с великата си съдба?
Целта. Длъжен съм да науча каква е целта на Хесер.
Станах с рязко движение от шезлонга и влязох в къщата. И веднага видях Олга. Тя беше сама в гостната. Стоеше пред отворените витрини с мечовете и държеше в протегнатите си напред ръце дълго и тънко острие. Гледаше го съвсем не по начина, по който се гледа антикварна играчка. Тигърчето, навярно, също гледаше мечовете си по подобен начин. Но за нея тази любов към старото оръжие е абстрактна. За Олга — не.
Когато Хесер е дошъл да живее и работи в Русия — заради нея, между другото — може би още са се използвали подобни мечове.
Преди осемдесет години, когато Олга са я лишили от всички права, вече са воювали по друг начин.
Бившата Велика Вълшебница. Бившата Велика цел. Осемдесет години.
— А е било замислено толкова добре — казах аз.
Тя потрепна и се обърна.
— Сами не можем да победим Мрака. Трябва и на хорицата да им просветне. Да станат добри и учтиви, трудолюбиви и умни. За да не виждат Различните друго, освен Светлината. Каква цел! И колко дълго са се разбягвали кръговете, когато е потънала окървавена.
— Ти все пак си го изясни — каза Олга. — Или се досети?
— Досетих се.
— Добре. И после?
— Как се провали, Олга?
— Направих компромис. Малък компромис с Мрака. В резултат на което загубихме.
— Ние ли? Ние винаги ще оцеляваме. Ще се споразумяваме, ще се приспособяваме, ще свикваме. И ще продължаваме да водим старата борба. Губят само хората.
— Отстъпленията са неизбежни. — Олга с лекота хвана тежкото оръжие с една ръка и го размаха над главата си. — Приличам ли ти на хеликоптер на празен ход?
— Приличаш ми на жена, която размахва меч. Олга, нима на нищо не се учим?
— Учим се, и още как. Този път всичко ще бъде различно, Антоне.
— Нова революция?
— Ние и онази не я искахме. Всичко трябваше да мине почти безкръвно. Нали разбираш — ние побеждаваме само чрез хората. Чрез тяхното просветяване, чрез извисяването на духа им. Комунизмът беше прекрасно замислена система и вината, че не се реализира е само моя.
— Охо! И защо все още не си в Сумрака, щом вината е твоя?
— Защото всичко беше съгласувано. Всяка стъпка беше одобрена. Даже онзи злощастен компромис, дори той изглеждаше допустим.
— И сега предстои нов опит хората да бъдат променени?
— Поредният.
— Защо тук? — попитах аз. — Защо пак у нас?
— Къде у нас?
— В Русия! Колко още трябва да понесе тя?
— Колкото се наложи.
— Та защо отново у нас?
Олга въздъхна, прибра меча в ножницата с грациозно движение и го върна на поставката.
— Защото, мило мое момче, само тук все още може да се постигне нещо. Европа и Северна Америка вече са използвани. Всичко, което е било възможно, е опитано. Някои неща се пробват в момента. Но те вече са в унес, вече заспиват. Здрав пенсионер с шорти и видеокамера — ето го благополучието за западните страни. Трябва да се експериментира с младите. Русия, Азия, арабският свят — ето къде е плацдармът в наши дни. И не ми прави такива възмутени физиономии, аз обичам родината си не по-малко от теб! Проляла съм за нея повече кръв, отколкото тече в жилите ти. Разбери, Антоне, полесражението е целият свят. Знаеш го не по-зле от мен.
— На битката с Мрака, а не с хората!
— Да, с Мрака. Но ще успеем да победим, само ако създадем идеалното общество. Свят, в който ще властват любовта, добротата, справедливостта. Работата на Патрулите — това не е ловене на магове-психопати и издаване на лицензи на вампирите! Всички тези дреболии отнемат време и сили, но те са вторични, като топлината от електрическата крушка. Лампите трябва да светят, а не да греят. Ние трябва да променим човешкия свят, а не да ликвидираме малките пробиви на Мрака. Ето коя е целта! Ето кой е пътят към победата!