— Олга, това го разбирам.
— Прекрасно. Тогава разбери и онова, за което не се говори директно. Ние се борим от хиляди години. И през цялото това време се опитваме да променим хода на историята. Да създадем нов свят.
— Прекрасният нов свят.
— Не иронизирай. Все пак сме постигнали някои неща. Чрез проливане на кръв и чрез страдания светът все пак става по-хуманен. Но е нужен реален, истински прелом.
— Комунизмът наша идея ли беше?
— Не, но я подкрепихме. Изглеждаше достатъчно привлекателна.
— А сега какво?
— Ще видиш — Олга се усмихна. Дружелюбно, искрено. — Антоне, всичко ще бъде наред. Повярвай ми.
— Длъжен съм да знам.
— Не. Ето точно това не е необходимо. Можеш да не се притесняваш, никакви революции не се планират. Никакви лагери, разстрели, трибунали. Няма да повторим старите грешки.
— Затова пък ще допуснем нови.
— Антоне! — тя повиши глас. — Какво си позволяваш, в края на краищата? Имаме прекрасни шансове да победим. В нашата страна — да получим мир, спокойствие, благоденствие! Да застанем начело на човечеството. Да надделеем над Мрака. Дванайсет години подготовка, Антоне. И не само Хесер работеше, а цялото висше ръководство.
— Какво?
— Да. А ти мислеше, че всичко се прави както дойде?
Аз бях смаян.
— Наблюдавали сте Светлана дванайсет години?
— Разбира се, че не! Беше разработен нов социален модел. Бяха тествани отделни елементи на плана. Дори и аз не съм в течение на всички подробности. Откога Хесер чака участниците в плана да се съберат заедно в пространството и времето!
— Кои именно? Светлана и инквизиторът?
За миг зениците й се свиха и аз разбрах, че съм отгатнал.
— Кой друг? Каква роля ми е отредена на мен? И какво ще правиш ти?
— Ще разбереш, когато му дойде времето.
— Олга, никога досега намесата на магията в човешкия живот не е довела до нищо добро.
— Спести ми училищните аксиоми — тя се разпали сериозно. — Не се мисли за по-умен от другите. Не възнамеряваме да използваме магия. Успокой се и почивай.
Кимнах:
— Добре. Ти изложи позицията си, аз не съм съгласен с нея.
— Официално?
— Не. Несъгласието ми е от частно естество. И като частно лице смятам, че съм в правото си да противодействам.
— На кого? На Хесер? — очите на Олга се опулиха, тя лекичко се усмихна. — Антоне!
Обърнах се и излязох.
Да, беше смешно.
Да, беше нелепо.
Не просто хаотична акция, провеждана от Хесер и Олга. Не просто опит да се повтори провалилият се социален експеримент. Подготвена, отдавна запланувана операция, в която аз имах нещастието да се забъркам.
Одобрена от висшето ръководство.
Одобрена от Светлината.
Защо се дърпам? Аз дори нямам право на това. Никакво. И шансове нямам. Абсолютно никакви. Мога да се утешавам с мъдростта за песъчинката в пясъчния часовник, но сега аз съм песъчинка между воденични камъни.
И, което е най-тъжното, между дружелюбни и загрижени воденични камъни. Никой няма да ме преследва. Никой няма да тръгне да се бори с мен. Просто ще ми попречат да правя глупости, от които и без това няма и няма да има полза.
Защо тогава толкова ме боли, толкова нетърпимо ме боли в гърдите?
Стоях на терасата, стиснал юмруци в безсилна ярост, когато някой сложи ръка на рамото ми.
— Изглежда, че си си изяснил някои неща, Антоне?
Погледнах Семьон и кимнах.
— Тежко ли ти е?
— Да — признах си аз.
— Запомни само едно, моля те. Ти не си песъчинка. Никой от хората не е песъчинка. Още по-малко пък някой от Различните.
— Колко години трябва да преживееш, за да се научиш така да отгатваш мислите?
— Сто години, Антоне.
— Тогава Хесер може да чете всеки от нас като отворена книга.
— Разбира се.
— Значи съм длъжен да се отуча да мисля — казах аз.
— Първо трябва да се научиш на това. В течение ли си, че в града е имало инцидент?
— Кога?
— Преди четвърт час. Вече всичко е приключило.
— А какво точно се е случило?
— При шефа е дошъл куриер, някъде от Изток. Тъмните се опитали да го проследят и унищожат. Пред очите на шефа — Семьон се усмихна.
— Но това е война!
— Не, те са в правото си. Куриерът е дошъл нелегално.
Огледах се. Никой не бързаше за никъде. Не палеха колите, не събираха багажа си. Игнат и Иля отново затопляха грила.