— Не трябва ли да се връщаме?
— Не. Шефът се е справил сам. Имало е малка схватка, без жертви. Куриерът е приет в нашия Патрул и Тъмните са били принудени да се оттеглят с празни ръце. Само дето ресторантът леко е пострадал.
— Какъв ресторант?
— Този, в който шефът се е срещнал с куриера — търпеливо разясни Семьон. — Разрешено ни е да продължим почивката си.
Погледнах към небето — ослепително синьо, все по-знойно.
— Знаеш ли, нещо не ми се почива. Ще се върна в Москва. Мисля, че никой няма да се обиди.
— Няма, разбира се.
Семьон извади цигарите си, запали. И небрежно подхвърли:
— На твое място бих узнал какво именно е донесъл куриерът от Изток. Може би това е твоят шанс.
Засмях се горчиво.
— Тъмните са успели да узнаят това, а ти ми предлагаш да се поровя в сейфа на шефа?
— Тъмните не са успели да го вземат. Каквото и да е то. Ти, естествено, нямаш право да вземеш или дори да докоснеш пратката. Но да узнаеш…
— Благодаря. Наистина ти благодаря.
Семьон кимна, приемайки благодарността ми без излишна скромност.
— Ще си уредим сметките в Сумрака. Знаеш ли, аз също се уморих да си почивам. След обяда ще взема мотора от Тигърчето и ще си тръгвам. Да те закарам ли?
— Става.
Срамувах се. Навярно подобен срам могат да изпитат в пълна степен само Различните. Ние винаги разбираме кога ни протягат ръка, когато ни правят незаслужени подаръци, от които, обаче, нямаме сили да се откажем.
Не можех да остана повече тук. Изобщо не можех. Да гледам Светлана, Олга, Игнат. Да слушам тяхната истина. Моята истина завинаги щеше да си остане с мен.
— А ти можеш ли да караш мотор? — попитах аз, неумело сменяйки темата на разговора.
— Аз съм участвал в първото рали Париж-Дакар. Хайде да помогнем на момчетата.
Погледнах мрачно Игнат, който в момента цепеше дърва. Действаше с брадвата виртуозно. След всеки удар застиваше за кратко, хвърляше бегъл поглед към останалите, мускулите му играеха.
Много обичаше себе си. Впрочем, и целия останал свят, не по-малко. Но най-вече себе си.
— Да им помогнем — съгласих се аз. Замахнах и хвърлих през Сумрака знака на тройното острие. Няколко трупчета се пръснаха на цепеници с равна големина. Игнат, който в момента тъкмо замахваше с брадвата за поредния удар, изгуби равновесие и едва не падна. Огледа се. Разбира се, в пространството беше останала следа от моя удар. Сумракът кънтеше, лакомо поглъщайки енергията.
— Антошка, защо? — с лека обида попита Игнат. — Защо, а? Така не е спортсменски!
— Затова пък е по-ефективно — казах аз, слизайки от терасата. — Да нацепя ли още малко?
— Я си гледай работата — Игнат се наведе, събирайки цепениците. — Накрая ще стигнем дотам, че ще започнем да си печем шишчетата с огнени кълбенца.
Не се чувствах виновен, но все пак се хванах да му помагам. Дървата бяха нацепени чисто, разрезите блестяха в кехлибареножълто. Чак беше жалко, че подобна красота щеше да се използва за огъня.
После погледнах към къщата и видях в прозореца на първия етаж Олга.
Тя наблюдаваше много сериозно моята атака. Прекалено сериозно.
Махнах й с ръка.
ГЛАВА 5
Моторът на Тигърчето беше хубав, ако тази неизразителна дума изобщо можеше да се използва за „Харли“. Дори и да става въпрос за най-обикновените модели, моторите се делят на два вида — „Харли-Дейвидсън“ и останалите.
Не знаех защо й е притрябвал на Тигърчето — по всичко личеше, че го кара един-два пъти в годината. Навярно за същото, за което и огромната вила, където вълшебницата живееше през уикендите. Затова пък стигнахме в града още преди да е станало два следобед.
Семьон управляваше тежкия мотор виртуозно. Никога не бих могъл да карам така, дори и да активирам заложените в паметта ми „екстремни навици“ и да преглеждам линиите на реалността. Може би бих се движил с почти същата скорост, изразходвайки доста голяма част от натрупаната Сила. А Семьон просто караше — и цялото му предимство пред шофьорите-хора беше само в големия опит.
Дори при скорост сто километра в час въздухът си оставаше горещ. Вятърът ни удряше по бузите като с грапава гореща кърпа. Сякаш се носехме през пещ — безкрайна, асфалтова, пълна с пълзящи с усилие, вече изпечени от слънцето коли. На три пъти ми се стори, че ще се врежем в някоя кола или в услужливо попаднал на пътя ни стълб.
Едва ли щяхме да се пребием смъртоносно, момчетата щяха да усетят, да дойдат и да ни сглобят, но все пак нямаше да е приятно.
Пристигнахме без никакви произшествия. След околовръстния път Семьон пет пъти използва магия, но само за да отклони вниманието на пътните полицаи.