— Аз го познавах — неочаквано каза Костя. — Беше веселяк…
По дяволите…
— Той мъчи ли се?
— Не — поклатих глава аз. — Печатът убива моментално.
Костя потрепери, за миг погледна косо гърдите си. Ако се премине в Сумрака, печатът се вижда и през дрехите, а ако не се премине, изобщо не може да бъде открит. Изглежда, Костя не беше преминал. Но откъде да знам как вампирите усещат печата?
— Какво можех да направя? — попитах. — Той убиваше. Убиваше съвсем невинни хора. Абсолютно беззащитни пред него. Инициираше момичето… грубо, насилствено, не беше задължително тя да стане вампир. Вчера те едва не убиха малко момче. Просто така. Не от глад.
— Ти знаеш ли какво представлява нашият глад? — попита Костя след кратка пауза.
Той растеше. Направо пред очите ми…
— Да. Вчера… почти станах вампир.
За миг настъпи тишина.
— Знам. Аз усещах… надявах се.
Дявол и пъкъл! Аз провеждах свой лов. А срещу мен също са провеждали лов. По-точно — дебнели са в засада, очаквайки, че ловецът ще се превърне в звяр.
— Не — казах. — Извинявай.
— Да, той беше виновен — упорито каза Костя. — Но защо трябваше да го убиваш? Редно беше да бъде съден. Трибунал, адвокат, обвинение, както си е редно.
— Редно е да не намесваме хората в нашите дела! — извиках аз. И за първи път Костя не реагира на този тон.
— Ти прекалено дълго си бил човек!
— И изобщо не съжалявам за това!
— Защо го уби?
— Иначе той щеше да убие мен!
— Щеше да те инициира!
— Още по-лошо!
Костя млъкна. Остави чая, изправи се. Напълно обикновен, нагличък юноша и при това с болезнено висок морал. Само дето беше вампир.
— Тръгвам…
— Почакай — пристъпих към хладилника. — Вземи, дадоха ми го, но не се наложи да я използвам.
Измъкнах сложените сред бутилките минерална вода „Буржоми“ двестаграмови банки с донорска кръв.
— Няма нужда.
— Костя, нали знам, че това ви е постоянен проблем. На мен тези неща не ми трябват. Вземи ги.
— Искаш да ме купиш ли?
Започвах да се ядосвам.
— Защо ми трябва да те подкупвам! Глупаво е да я изхвърлям, това е всичко! Това е кръв! Хората са я дарявали, за да помогнат на някого!
И тогава Костя изведнъж се усмихна. Протегна ръка, взе една от банките, отвори я, измъквайки тенекиената капачка умело и с лекота. Поднесе банката към устните си. Пак се усмихна и отпи.
Никога не бях виждал как се хранят. Не се и бях опитвал да видя.
— Престани — казах. — Не се дръж като палячо.
Устните на Костя бяха в кръв, а по бузата му се стичаше тънка струя. Но не течеше както би трябвало, а кожата му я попиваше.
— Неприятен ли ти е начинът, по който се храним?
— Да.
— Значи и самият аз съм ти неприятен? Всички ние?
Поклатих глава. Никога не бяхме засягали този въпрос. Така беше по-добре.
— Костя… за да живееш, ти се нуждаеш от кръв. И поне понякога тази кръв трябва да е човешка.
— Ние изобщо не живеем.
— Имам предвид по-общия смисъл. За да се движиш, мислиш, говориш, мечтаеш…
— Какво разбираш ти от мечтите на вампирите?
— Момче, на света живеят множество хора, които постоянно се нуждаят от преливане на кръв. Те са не по-малко от вас. А има и извънредни случаи. Затова съществува донорство, затова то е почтено занимание и се поощрява… Не се усмихвай. Знам какви са заслугите ви в развитието на медицината и в пропагандирането на донорството. Костя, ако за живота на някого… за съществуването му е нужна кръв — това все още не е беда. И къде ще отиде кръвта — във вените или в стомаха — също не е чак толкова важно. Въпросът е как ще се сдобиеш с нея.
— Думи — изфуча Костя. Стори ми се, че за миг отиде в Сумрака и веднага се върна обратно. Растеше, растеше хлапето. И в него започваше да се появява истинска сила. — Вчера ти показа истинското си отношение към нас.
— Не си прав…
— Стига… — Той остави банката, после размисли и я наведе над мивката. — Не ни трябват твоите…
Зад гърбовете ни се разнесе възклицание. Обърнах се — совата, за която бях успял съвсем да забравя, беше обърнала глава към Костя и бе разперила криле.
Никога по-рано не бях виждал такова изражение на лицето му.
— А… — каза той. — А…
Совата прибра крилете си и притвори очи.
— Олга, ние разговаряме! — извиках аз. — Дай ни минутка…
Птицата не реагира. А Костя местеше поглед от мен към совата и обратно. После седна и сложи ръце на коленете си.
— Какво ти става? — попитах.
— Мога ли да си тръгвам?
Той не бе просто изненадан или изплашен, беше шокиран.