Замълчах си.
Завулон кимна, явно удовлетворен.
— Та така, Антоне. Ние може и да сме врагове. Да, такива сме. През зимата ти ни попречи и то доста сериозно. През пролетта отново застана на пътя ми. Унищожи двама сътрудници на Дневния патрул. Да, разбира се, Инквизицията призна действията за извършени при самоотбрана и крайна необходимост, но повярвай ми — неприятно ми е. Що за ръководител на организация съм, ако не мога да защитя сътрудниците си? И така, ние сме врагове. Но сега възникна уникална ситуация. Поредният експеримент. И ти си косвено замесен в него.
— Не знам за какво говориш.
Завулон се разсмя. Разпери ръце:
— Антоне, не се опитвам да изкопча нищо от теб. И няма да ти задавам никакви въпроси. Нито пък ще те моля за нещо. Изслушай разказа ми. После ще си тръгна.
Изведнъж си спомних как през зимата на покрива на многоетажния блок вещицата Алиса използва правото си на намеса. Съвсем слабо — тя само ми разреши да кажа истината. И тази истина привлече момчето Егор на страната на Тъмните.
Защо винаги става така?
Защо Светлината действа чрез лъжа, а Мракът — чрез истина? Защо нашата истина се оказва безпомощна, докато в същото време лъжата върши работа? И защо Мракът прекрасно се възползва от истината, за да твори Зло? Заради чия природа е така — човешката или нашата?
— Светлана е прекрасна вълшебница — каза Завулон. — Но нейното бъдеще не е ръководството на Нощния патрул. Нея възнамеряват да я използват с една-единствена цел. За мисията, с която Олга не можа да се справи. Нали знаеш, че тази сутрин в града пристигна куриер от Самарканд?
— Да — кой знае защо си признах аз.
— А аз мога да ти кажа какво донесе той. Ти нали искаш да узнаеш това?
Стиснах зъби.
— Искаш — кимна Завулон. — Куриерът донесе парче тебешир.
Никога не трябва да се вярва на Тъмните. Но по някаква причина бях сигурен, че той не лъже.
— Малко парче тебешир — Тъмният маг се усмихна. — С него може да се пише на черна дъска. Или да се рисуват класики по асфалта. Или да се натърка върха на билярдната щека. Всичко това може да се направи толкова лесно, колкото и да се чупят орехи с големия кралски печат. Но ако Велика Вълшебница го вземе в ръце… Именно Велика, на обикновена няма да и стигнат силите. И именно Вълшебница — в мъжки ръце ще си остане обикновен тебешир. При това Вълшебницата трябва да бъде Светла. Този артефакт е безполезен за Мрака.
Така ли ми се стори или той наистина въздъхна? Аз продължавах да мълча.
— Малко парче тебешир — Завулон се облегна в креслото, залюля го. — То вече е съвсем изтъняло, него неведнъж са го хващали тънките пръсти на красиви момичета, в чиито очи гори светъл огън. Използвали са го — и земята се е разтърсвала, стопявали са се границите между държавите, издигали са се империи, пастири са ставали пророци, а дърводелци — богове, подхвърлени деца били признавани за крале, сержанти се издигали до императори, недоучили семинария и бездарни художници израствали до тирани. Малко парче тебешир. Само това.
Завулон се изправи. Разпери ръце.
— Това е всичко, което исках да ти кажа, скъпи ми приятелю. Останалото ще го разбереш сам, ако пожелаеш, разбира се.
— Завулон — аз разтворих юмрук и погледнах амулета, — ти си рожба на Мрака.
— Разбира се. Но само този Мрак, който е бил в мен. Който сам съм избрал.
— Дори твоята истина носи Зло.
— На кого? На Нощния патрул? Разбира се. На хората? Позволи ми да не се съглася.
Той тръгна към вратата.
— Завулон — отново се обърнах аз към него. — Аз видях истинския ти облик. Знам кой си и какво си.
Тъмният маг спря като закован. После бавно се обърна, прекара длан през лицето си — и то за миг се изкриви, на мястото на кожата проблеснаха матови люспи, очите се превърнаха в тесни процепи.
Мъглата се разсея.
— Да, разбира се. Ти ме видя — Завулон отново беше в човешкия си облик. — А аз видях теб. И позволи ми да призная, че ти не беше бял ангел с блестящ меч. Всичко зависи от гледната точка. Всичко хубаво, Антоне. Повярвай ми, с удоволствие ще те унищожа по някакъв начин по-нататък. Но сега ти желая успех. От цялата си душа, каквато така или иначе нямам.
Вратата хлопна след него.
И в този момент, сякаш пробудил се, от Сумрака изви охраняващият знак. Маската Чхоен на стената изкриви чертите си, в дървените прорези на очите проблесна ярост, устата се озъби.
Пазачи…
Накарах знака да млъкне с две движения на ръцете, а на маската й изпратих приготвения фризер. Ето че заклинанието все пак влезе в употреба.