Но на мен вече ми се беше налагало да се убеждавам, че сред „митовете“ има правдиви, но добре забравени сведения.
Тебеширът се споменаваше в статията „Книга на Съдбата“.
Бях я прочел до средата, когато осъзнах, че съм попаднал в целта. Информацията беше абсолютно открита, тя бе пред очите на всички, достъпна за всеки начинаещ маг, а вероятно се срещаше и в разрешените за хората източници.
Книгата на Съдбата. Тебешир.
Всичко съвпадаше.
Затворих файла и изключих компютъра. Поседях малко, хапейки устни. Погледнах часовника си.
Време беше да тръгвам към точката на странното ни рандеву.
Взех душ и се преоблякох. От амулетите си избрах медальона на Завулон, знака на Нощния патрул и подарения навремето от Иля боен диск — древно бронзово колелце, малко по-голямо от монета от пет рубли. Не бях използвал диска досега. По думите на мага в него беше останал един, най-много два заряда.
Извадих пистолета от скривалището му. Проверих пълнителя. Сребърни куршуми дум-дум. Добри срещу върколаци, съмнителни срещу вампири, съвсем ефективни срещу Тъмни магове.
Сякаш отивах да воювам, а не да разговарям с началника си.
Мобилният телефон в джоба ми звънна, когато вече бях при вратата.
— Антоне?
— Света?
— Олга иска да говори с теб, сега ще й дам телефона.
— Дай й го — съгласих се аз, отключвайки вратата.
— Антоне, много те обичам. Не прави глупости, моля те.
Дори не намерих какво да отговоря — Олга взе телефона.
— Антоне, искам да знаеш, че всичко вече е решено. И ще се случи съвсем скоро.
— Тази нощ — подкрепих я аз.
— Откъде знаеш?
— Усещам го. Просто го усещам. Точно затова Нощният патрул бе изведен от града, нали? И Светлана беше докарана до необходимото състояние.
— Какво знаеш?
— Книгата на съдбата. Тебеширът. Вече разбрах всичко.
— Напразно — бързо отвърна Олга. — Антоне, ти си длъжен…
— Не съм длъжен с нищо на никого. Само на Светлината в мен.
Прекъснах връзката и изключих телефона. Достатъчно. Хесер може да се свърже с мен и така, без никакви технически средства. Олга би продължила да ме уговаря. Светлана така или иначе няма да разбере какво правя и защо го правя.
Щом си решил да вървиш до края, върви сам. И не викай никого със себе си.
— Седни, Антоне — каза Хесер.
Помещението изглеждаше съвсем малко. Шест-седем маси, разделени една от друга с тънки преградни стени. Бар. Задимено. По телевизора с изключен звук даваха парашутни скокове със забавено отваряне на парашута. На стените бяха наредени снимки със същото съдържание — разперили ръце и крака летящи тела в оранжеви екипи. Оказа се, че няма много народ, може би заради часа: прекалено късно за обяд, но още далече от вечерния пиков час. Огледах масите и видях в ъгъла Борис Игнатиевич.
Шефът не беше сам. Той седеше пред купа с плодове и мързеливо си късаше от гроздето. Малко встрани, скръстил ръце, седеше висок, мургав младеж. Погледите ни се срещнаха и аз долових мек, но осезаем натиск.
Също Различен.
Гледа ме пет секунди, постепенно усилвайки натиска. Имаше способности, съвсем прилични при това, но му липсваше опит. В един момент намалих съпротивата си, отклоних се от сондирането му и преди той да успее да сложи защита, го сканирах.
Различен. Светъл. Четвърто равнище.
Младежът направи гримаса, сякаш го е заболяло. Погледна Хесер с вид на бито куче.
— Запознайте се — предложи Хесер. — Антон Городецки, Различен, от московския Нощен патрул. Алишер Ганиев, Различен, отскоро в московския Нощен патрул.
Куриерът.
Стиснах ръката му и свалих защитата.
— Светъл, второ равнище — каза Алишер, поглеждайки ме в очите. Поклони се.
Поклатих глава и отговорих:
— Трето.
Младежът отново погледна Хесер. Сега не виновно, а учудено.
— Второ — потвърди шефът. — Ти си на върха на своите способности, Антоне. Много се радвам за теб. Седни, ще поговорим. Алишер, наблюдавай.
Седнах срещу шефа.
— Знаеш ли защо ти определих среща именно тук? — попита Хесер. — Вземи си от гроздето, много е вкусно.
— Откъде да знам? Може би тук предлагат най-хубавото грозде в Москва?
Хесер се засмя.
— Браво. Но това не е най-важното. Купихме плодовете от пазара.
— Значи обстановката е приятна.
Шефът сби рамене:
— Нищо особено. Малка зала, а зад тази врата има билярд и още две-три маси.
— Тайно скачате с парашут, шефе.
— От двайсет години не съм скачал — невъзмутимо парира Хесер. — Антоне, драги, дойдох тук да похапна картофки с „Бьоф Строганов“ и грозде, само за да ти покажа микросредата. Едно мъничко общество. Поседи, отпусни се. Алишер, халба бира за Антон! Огледай се, войнико. Виж лицата. Послушай разговорите. Усети атмосферата.