Извърнах поглед от шефа. Преместих се към края на дървената пейка, за да мога да зърна околните. Алишер вече беше на бара, чакайки моята бира.
Посетителите на парабара имаха странни лица. С нещо неуловимо си приличаха едно с друго. Особени очи, особени жестове. Нищо кой знае какво, но сякаш върху всеки беше сложено невидимо клеймо.
— Колектив — каза шефът. — Микросреда. Можехме да проведем този разговор в гейклуб „Шанс“ или в ресторанта на Дома на писателите, или в закусвалня до някой завод. Няма значение къде. Важното е там да се събира именно тесен, затворен колектив. В една или друга степен изолиран от обществото. Не „Макдоналдс“, не шикозен ресторант, а явен или скрит клуб. Знаеш ли защо? Това сме ние. Това е модел на нашия Патрул.
Аз мълчах. Гледах как до съседната маса се приближи младеж на патерици, отказа предложението да седне, подпря се на преградата и започна да разказва нещо. Музиката заглушаваше думите му, но можех да попия основния смисъл през Сумрака. Откопчан и неотворил се парашут. Приземяване с резервния. Счупване. Половин година, мамка му, без скокове!
— Тукашната компания е много показателна — продължи шефът, без да бърза. — Риск. Силни усещания. Неразбиране от страна на околните. Жаргон. Абсолютно неразбираеми за нормалните хора проблеми. И, между другото, редовни травми и смърт. Харесва ли ти тук?
Замислих се и отговорих:
— Не. Тук трябва да бъдеш свой човек. Или изобщо да не идваш.
— Разбира се. Във всяка такава микросреда е интересно да надникнеш само веднъж. По-нататък или приемаш нейните закони и се присъединяваш към малкия й социум, или се отдръпваш. Та ние по нищо не се отличаваме. По принцип. Всеки Различен, когато бъде открит и осъзнае своята същност, е изправен пред избор. Или влиза в Патрула на своите, става войник, боец, неизбежно рискуващ живота си, или продължава да живее почти човешки живот, без да развива особено магическите си способности, използвайки редица предимства на Различните, но и вкусвайки в пълна степен недостатъците на този вид живот. Най-неприятното е, когато е допусната грешка в първоначалния избор. Различният по една или друга причина вече не иска да приема законите на Патрула. Но да се излезе от нашите структури е почти невъзможно. Ето например ти, Антоне, кажи — би ли могъл да съществуваш извън Патрула?
Разбира се, шефът никога не води абстрактни разговори.
— Навярно не — признах си аз. — Ще ми е трудно, практически невъзможно да се придържам в границите, допустими за обикновените Светли магове.
— А ако не влезеш в Патрула, не можеш да оправдаеш магическите въздействия с интересите в борбата срещу Мрака. Нали така?
— Да.
— Ето кое е сложното, Антошка, ето къде е цялата беда — въздъхна шефът. — Алишер, не стой като стълб.
Той направо тормозеше това момче. Но не беше трудно да се досетя за причините: куриерът е бил в тежко положение, изпросил си е място в московския Патрул и сега си носи неизбежните последствия.
— Вашата бира, Светли Антоне.
Младежът сложи пред мен халбата с леко кимване.
Мълчаливо взех бирата. Той за нищо не беше виновен, този млад и талантлив маг. Със сигурност ще можем да се сприятелим. Но сега бях озлобен дори към него: Алишер беше донесъл в Москва онова, което щеше да ме раздели завинаги със Светлана.
— Антоне, какво ще правим? — попита шефът.
— А къде всъщност е проблемът? — отговорих, гледайки го с преданите очи на стар санбернар.
— Светлана. Ти се обявяваш против нейната мисия.
— Разбира се.
— Антоне, но нали това са азбучни истини. Аксиоми. Ти нямаш право да възразяваш срещу политиката на Патрула, изхождайки от своите лични интереси.
— Какво общо имат тук моите лични интереси? — искрено се учудих аз. — Смятам, че цялата готвеща се операция е аморална. Тя няма да донесе полза на хората. Така или иначе всички опити кардинално да се промени човешкото общество са претърпели крах.
— Рано или късно ще успеем. Забележи, аз дори не се опитвам да твърдя, че именно този път ни очаква успех. Но шансовете са по-големи отвсякога.
— Не вярвам.
— Можеш да подадеш протест към висшето ръководство.
— Ще успеят ли да го разгледат до деня, в който Светлана ще вземе в ръка тебешира и ще отвори Книгата на Съдбата?
Шефът прикри очи с длан. Въздъхна.
— Не. Няма да успеят. Всичко ще стане тази нощ, веднага след като настъпи нашето време. Доволен ли си? Узна ли момента на акцията?