— Борис Игнатиевич — нарочно го назовах с името, под което ми се беше представил за пръв път. — Чуйте ме. Моля ви. Някога вие сте изоставили родината си и сте дошли в Русия. Не заради интересите на Светлината, не заради кариерата си. Заради Олга. Аз имам някаква представа какво сте преживели. Колко много от всичко: и омраза, и любов, и предателство, и благородство. Но вие сте длъжен да ме разберете. Можете.
Не зная какво очаквах. Някакъв отговор, извърнат поглед или подхвърлено през зъби обещание да отмени акцията.
— Разбирам те прекрасно, Антоне — кимна шефът. — Ти дори не можеш да си представиш колко добре те разбирам. Именно затова акцията ще продължи.
— Но защо?
— Защото, мое момче, има такова нещо, наречено съдба. И нищо не е по-силно от нея. Предназначението на някого е да промени света. На друг това не е дадено. Предназначението на някого е да разтърси държавата. На друг — да стои зад кулисите с конците на марионетките в изцапаните от тебешир ръце. Антоне, повярвай ми, знам какво правя.
— Не вярвам.
Станах, оставяйки недокосната бирата с вече спадналата пяна. Алишер погледна въпросително шефа, сякаш беше готов да ме спре.
— Ти си в правото си да постъпиш както пожелаеш — каза шефът. — Светлината е в теб, но зад гърба ти е сумракът. Знаеш докъде ще доведе всяка погрешна стъпка. И знаеш че аз винаги съм готов и задължен да ти се притека на помощ.
— Хесер, наставнико мой, благодаря ти за всичко, на което ме научи — поклоних се, привличайки любопитните погледи на парашутистите. — Не смятам, че имам право да очаквам помощ от теб и за в бъдеще. Приеми моята благодарност.
— Ти си свободен от всички задължения пред мен — спокойно отговори Хесер. — Постъпи така, както повелява твоята съдба.
И това беше всичко. Той се отказа прекалено лесно от бившия си ученик. Впрочем, колко ли такива ученици е имал — които не осъзнават висшите цели и свещените идеали?
Стотици. Хиляди.
— Прощавай, Хесер — казах аз. Погледнах към Алишер. — Пожелавам ти успех, нови патрулен.
Младежът ме погледна с упрек:
— Ако ми разрешиш да кажа…
— Казвай — разреших аз.
— Ако бях на твое място, нямаше да бързам толкова много, Светли Антоне.
— Аз и без това се бавих прекалено дълго, Светли Алишер — усмихнах се аз. Бях свикнал да се смятам за един от най-младите магове в Патрула, но нещата се променят. А за този новак бях авторитет. Все още. — Някой ден ще чуеш как времето шумоли и като пясък изтича между пръстите. Тогава си спомни за мен. Пожелавам ти късмет.
ГЛАВА 6
Жега.
Крачех по Стария Арбат. Художници, рисуващи шаблонни портрети, музиканти, свирещи стереотипна музика, търговци, продаващи еднообразни сувенири, чужденци с обичайния интерес в очите, московчани, с вечното раздразнение, бързащи да преминат покрай цялата тази бутафория…
Да ви разтърся ли?
Да ви направя ли малко представление?
До пожонглирам с мълнии? Да глътна истински огън? Да накарам паважа да се разтопи и да изригне фонтан от минерална вода? Да изцеля десетките сакати просяци? Да нахраня скитащите наоколо бездомници с направени от въздуха сладки?
А защо?
Ще ми хвърлят шепа жълти стотинки за огнените кълба, които трябва да гонят нечистите сили. Минералният фонтан ще се окаже спукан водопровод. Тези сакати просяци и без това са по-здрави и по-богати от повечето минувачи. Бездомните ще се разбягат, защото отдавна са научили: няма безплатни сладки.
Да, аз разбирам Хесер, разбирам всички висши магове, които се борят с Мрака от хиляди години. Не може да се живее вечно с усещането за безсилие. Не може вечно да се седи в окопите: това убива армията по-сигурно, отколкото вражеските куршуми.
Но какво общо имам аз с това?
Нима е задължително да се шие знамето на победата от моята любов?
А какво общо имат тези хора?
Лесно е да преобърнеш света наопаки и да го върнеш в изходната позиция, но кой ще помогне на хората да не паднат?
Нима не сме способни да се научим на нищо?
Знаех какво възнамерява да прави Хесер, — по-точно какво ще направи Светлана по негово нареждане. Разбирах какво може да произлезе от това и дори си представях с какви вратички в Договора ще бъде оправдана намесата в Книгата на Съдбата. Разполагах със сведения за времето на протичането на акцията. Единственото, което не си представях, бяха мястото и обектът на операцията.
И това беше фатално.
Време беше да отида да се поклоня на Завулон.
А после — направо в Сумрака.
Стигнах до средата на Арбат, когато усетих — съвсем слабо, на границата на доловимото — движение на Силата. Съвсем близо до мен се извършваше магическо въздействие, незначително, но…