— Тръгвай. Само че вземи всичко…
Костя започна бързо да събира бутилчиците и да ги набутва по джобовете си.
— Вземи торба, тъпчо! Ако срещнеш някого във входа?
Вампирът послушно сложи банките в торбичка с надпис „Да възродим руската култура!“ Поглеждайки косо совата, излезе в коридора и побърза да се обуе.
— Наминавай — казах. — Аз не съм ти враг. Докато не преминеш границата, не съм враг.
Той кимна и излетя като куршум от апартамента. Свих рамене и затворих вратата. Върнах се в кухнята и погледнах совата.
— Е? Какво стана?
В кехлибареножълтите очи не можеше да се прочете нищо. Плеснах с ръце:
— Как ще работим? А? Как ще си сътрудничим? Имаш ли някакво средство за комуникация? Откривам се, чуваш ли? Пряк разговор!
Не преминах изцяло в Сумрака, насочих се натам само мислено. Не си струва човек да се доверява чак толкова на непознат, но едва ли шефът ми е дал партньорка, в която не е сигурен.
Никакъв отговор. Дори и да можеше да общува телепатично, Олга не възнамеряваше да го прави.
— Какво да предприемем? Трябва да търсим онова момиче. Ще приемеш ли изображение?
Отговор не последва. Въздъхнах и хвърлих към птицата случайно избрано късче от паметта си.
Совата разпери криле и прелетя до рамото ми.
— Така, значи? Чуваме? А не благоволяваме да отговорим. Добре, както искаш. А аз какво да правя?
Отново игра на мълчанка.
Впрочем знаех какво да правя. Друг беше въпросът, че нямах никакви шансове за успех.
— И как ще обикалям улиците с теб на рамото?
Подигравателен, именно подигравателен поглед. И птицата върху рамото ми отиде в Сумрака.
Ето как, значи. Невидим наблюдател. И не само наблюдател — реакцията на Костя към совата беше повече от показателна. Изглежда ми бяха дали партньорка, която силите на Мрака познаваха значително по-добре, отколкото редовите служители на Светлината.
— Договорихме се — бодро изрекох аз. — Само че ще хапна нещо, а?
Извадих кисело мляко и си налях чаша портокалов сок. Вече ми се гадеше от нещата, с които се бях хранил през последната седмица — полусуровите бифтеци и соса от месото, който не се различаваше особено от кръвта.
— А ти сигурно искаш месце, а?
Совата се извърна.
— Е, както желаеш — казах. — Сигурен съм, че когато ти се прияде, веднага ще намериш начин да общуваш с мен.
ГЛАВА 3
Обичам да се разхождам из града по здрач. При това без да ставам невидим, иначе постоянно биха се блъскали в мен. Просто гледат през теб и не те забелязват. Но сега ми предстоеше да работя с открити карти.
Денят не е нашето време. Колкото и да е смешно, последователите на Светлината работят през нощта, когато се активизират Тъмните. А сега Тъмните са способни на малко неща. Вампирите, върколаците и Тъмните магове денем са принудени да живеят като обикновените хора.
В по-голямата си част, разбира се.
Сега се разхождах около станция „Тулска“. Както ме посъветва шефът, обикалях всички околовръстни станции, където би могла да слезе девойката с черната фуния на инферното. След нея трябваше да са останали следи, може би слаби, но все още различими. Реших да огледам радиалните разклонения.
Скапана станция, скапан район. Два изхода, доста отдалечени един от друг. Пазар, помпозният небостъргач на данъчната полиция, огромен жилищен блок. Тъмните еманации наоколо бяха толкова много, че беше проблематично да се намери сред тях черната фуния.
Особено ако тя не се бе появявала тук.
Обиколих навсякъде, душейки за аурата на девойката, като от време на време поглеждах през Сумрака към невидимата птица, настанила се на рамото ми. Совата дремеше. Тя също не усещаше нищо, а аз кой знае защо бях сигурен, че нейните способности в издирването превъзхождат моите.
Веднъж някакви милиционери ми провериха документите. На два пъти ми досадиха безумни млади хора, които желаеха абсолютно безплатно, само срещу някакви си петдесет долара, да ми подарят китайски сешоар, детска играчка и евтин корейски телефон.
И аз не издържах. Пропъдих поредния нахален уличен търговец и осъществих реморализация. Лекичка, на самата граница на допустимото. Може би младежът щеше да започне да си търси друга работа. А може би не…
Но в същия момент ме хванаха за лактите. Само преди миг до мен нямаше никой, а сега зад гърба ми стояха двама. Симпатично червенокосо момиче и як младеж с мрачно лице.
— Тихо — каза девойката. Веднага разбрах, че тя беше главната в двойката. — Дневен патрул.
Светлина и Мрак!
Свих рамене и ги погледнах.
— Представи се — настойчиво изрече момичето.
Нямаше смисъл да лъжа, отдавна ми бяха сканирали аурата и беше въпрос единствено на време да установят самоличността ми.