Оказа се, че капакът към покрива е отворен. Никой не възнамеряваше да слага по пътя ми дори незначителни препятствия. Най-тъжното беше, че аз не знаех дали трябва да се радвам или да се обиждам на това.
Излязох от Сумрака. Може би нямаше смисъл. Сега нищо нямаше смисъл.
Заизкачвах се по стълбичката.
Първия, когото видях, беше Максим.
Той беше станал съвсем различен отпреди, този спонтанен Светъл маг, дивакът, избивал няколко години последователи на Мрака. Може би бяха направили нещо с него. А може и сам да се беше променил. Има хора, от които стават идеални палачи.
На Максим му провървя. Той стана именно палач. Инквизитор. Такъв, който стои над Светлината и Мрака и служи на всички и на никого. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, главата му бе леко наведена. По нещо си приличаше със Завулон — такъв, какъвто бе първия път, когато го видях. Но в него имаше и нещо, напомнящо за Хесер. При моята поява Максим леко надигна глава. Плъзна по мен стъкления си поглед и отново наведе глава.
Значи аз наистина бях допуснат до случващото се.
Отстрани беше застинал Завулон. Беше загърнат в тънко наметало и не обърна ни най-малко внимание на появата ми. Той и без това знаеше, че ще дойда.
Хесер, Светлана и Егор стояха заедно. Виж, те реагираха на появата ми значително по-енергично.
— Все пак дойде? — попита шефът.
Кимнах. Погледнах Светлана. Тя беше с дълга бяла рокля, косите й бяха разпуснати. В ръката й с призрачно сияние блещукаше калъф от бял марокен — мъничък, сякаш от брошка или медальон.
— Антоне, знаеш, нали? — извика Егор.
Ако някой от присъстващите беше щастлив, това беше той. На върха на щастието си.
— Знам — отвърнах аз. Тръгнах към него. Разроших с ръка косите му.
Неговата Сила приличаше на жълто глухарче.
Ето сега вече май бях събрал всичко, каквото можех.
— Пълен си догоре? — попита Хесер. — Антоне, какво си решил да правиш?
Не му отговорих. Нещо ме караше да съм нащрек. Нещо не беше наред.
А, да! Кой знае защо Олга я нямаше.
Инструктажът вече е проведен? Светлана знае какво й предстои да направи.
— Тебешир — казах аз. — Малко парче тебешир, наострено от двете страни. С него можеш да пишеш където си поискаш. Например, в Книгата на Съдбата. Да задраскваш стари редове, да пишеш нови.
— Антоне, не разкриваш нищо ново за никого от присъстващите — спокойно каза шефът.
— Разрешението дадено ли е? — попитах аз.
Хесер погледна Максим. Сякаш усетил погледа му, инквизиторът вдигна глава. Каза приглушено:
— Разрешението е дадено.
— Възражение от страна на Дневния патрул — отегчено произнесе Завулон.
— Отклонява се — равнодушно отвърна Максим.
Отново заби поглед в земята.
— Великата Вълшебница може да вземе тебешира в ръка — казах аз. — Всеки ред в Книгата на Съдбата ще взима частица от душата й. Ще я взима — и ще я връща променена. Можеш да промениш съдбата на човек, само ако пожертваш собствената си душа.
— Знам — каза Света. Усмихна се. — Антоне, извинявай. Струва ми се, че така е правилно. Това ще бъде от полза за всички.
В очите на Егор се мярна напрежение. Той усети, че нещо не е наред.
— Антоне, ти си боец на Патрула — каза Хесер. — Ако имаш възражения, можеш да говориш.
Възражения? Към какво, всъщност? Че вместо Тъмен маг Егор ще стане Светъл? Че ще се опита, пък дори и да е безкрайно неуспешно, да донесе на хората Добро? Че Светлана ще стане Велика Вълшебница?
Дори и да пожертва при това всичко човешко, което засега все още притежава.
— Няма да кажа нищо — отвърнах.
Не знам дали така ми се стори, или в очите на Хесер наистина се появи смайване.
Трудно е да разбереш какво мисли в действителност един Висш маг.
— Да започнем — каза той. — Светлана, ти знаеш какво трябва да правиш.
— Знам.
Тя гледаше към мен. Аз отстъпих няколко крачки назад. Хесер — също. Сега Светлана и Егор останаха сами. Еднакво напрегнати. Погледнах накриво Завулон — той чакаше. Светлана отвори калъфа — изщракването прозвуча като изстрел — и бавно, сякаш с усилие извади оттам тебешира. Съвсем малък. Нима е изтънял така за хилядолетията, през които Светлината се е опитвала да промени съдбата на света?
Хесер въздъхна.
Светлана застана на колене и започна да рисува кръг около себе си и момчето.
Нямах какво да кажа. Нямах какво да направя.
Бях събрал толкова Сила, че едва я побирах.
Имах правото да творя Добро.
Не ми достигаше най-дребното нещо — разбирането.
Подухна ветрец. Плахо, предпазливо. Утихна.
Погледнах нагоре и потреперих. Нещо ставаше. Тук, в човешкия свят, небето беше забулено от облаци. Дори не забелязах кога са се появили.