Светлана приключи с рисуването на кръга. Изправи се.
Опитах се да погледна към нея през Сумрака и веднага се извърнах. В ръката й сякаш плуваше пламтящ въглен. Дали тя усещаше болката?
— Задава се буря — каза Завулон някъде отдалече. — Истинска буря, каквато не е имало отдавна.
Той се засмя.
Никой не обърна внимание на думите му. Освен вятъра — той започна да духа равномерно, постоянно засилвайки се. Погледнах надолу — там засега всичко беше спокойно. Светлана прекарваше парчето тебешир във въздуха, сякаш рисуваше нещо видимо само за нея. Правоъгълен контур. Щрих вътре в него.
Егор тихо застена. Отметна глава назад. Направих крачка напред и се спрях. Не можех да премина през бариерата. А и не беше необходимо.
Не в това беше работата.
Когато не знаеш как да постъпиш, не трябва да вярваш на нищо. Нито на хладния ум, нито на чистото сърце, нито на горещите ръце.
— Антоне!
Погледнах Хесер. Шефът изглеждаше загрижен.
— Това не е просто буря, Антоне. Това е ураган. Ще има жертви.
— Тъмните? — простичко попитах аз.
— Не. Стихиите.
— Малко сме се престарали със съсредоточаването на сили? — поинтересувах се аз. Шефът не реагира на насмешливия ми тон.
— Антоне, каква степен на магия ти е разрешена?
Естествено, той знаеше за сделката ми със Завулон.
— Втора.
— Можеш да спреш урагана — каза Хесер. Просто констатира факта. — Всичко ще приключи с проливен дъжд. Събрал си достатъчно сили.
Вятърът ни връхлетя отново. И вече не възнамеряваше да спира. Вятърът напираше, притискаше ни, сякаш решил да ни събори от покрива. Удариха ни струи дъжд.
— Може би това е последният шанс — добави шефът. — Впрочем, ти решаваш.
Със стъклен звън около него се появи силов щит, сякаш го бяха покрили с чувал от смачкан целофан. Досега никога не бях виждал маг да взема такива защитни мерки срещу обикновено развихряне на стихиите.
С развяваща се рокля Светлана продължаваше да рисува Книгата на Съдбата. Егор не помръдваше, стоеше като разпънат на невидим кръст. Може би той вече нищо не възприемаше. Какво става с човек, когато се лишава от старата си съдба и още не е получил новата?
— Хесер, ти възнамеряваш да организираш такъв тайфун, пред който тази буря е нищо! — извиках аз.
Вятърът вече заглушаваше думите.
— Това е неизбежно — отвърна Хесер. Той като че ли говореше шепнешком, но всяка дума се чуваше ясно. — То вече се случва.
Книгата на Съдбата започна да се вижда дори в човешкия свят. Разбира се, Светлана не я рисуваше в буквалния смисъл, а я измъкваше от дълбоките слоеве на Сумрака. Правеше копие, всяка промяна в което щеше да се отрази на оригинала. Книгата на Съдбата изглеждаше като макет от пламтящи огнени нишки, увиснали неподвижно във въздуха. Капките дъжд се изпаряваха, когато я докоснеха.
Сега Светлана щеше да започне да променя съдбата на Егор.
А после, след десетки години, Егор щеше да промени съдбата на света.
Както винаги — към Доброто.
Както винаги — безуспешно.
Олюлях се. Само за миг, напълно неочаквано, силният вятър премина в ураган. Наоколо ставаше нещо немислимо. Видях как колите по проспекта спират, приближават се до банкетите — по-надалече от дърветата. Напълно беззвучно — ревът на вятъра заглуши грохота — на кръстовището рухна огромно рекламно табло. Някакви закъснели фигурки тичаха към къщите, сякаш се надяваха да намерят укритие край стените.
Светлана спря. Пламтящата точка тлееше в ръката й.
— Антоне!
Едва чух гласа й.
— Антоне, какво да правя? Кажи! Антоне, трябва ли да го направя?
Начертаният с тебешира кръг я прикриваше. Навярно не напълно — дрехите едва се задържаха на тялото й — но все пак й даваше възможност да устои.
Всичко сякаш изчезна. Гледах я, гледах пламтящия тебешир, вече готов да промени чуждата съдба. Светлана чакаше отговора ми, само дето аз нямах какво да кажа. Защото и самият аз не знаех отговора.
Вдигнах ръце към бушуващото небе. И видях призрачните цветове на Силата в ръцете си.
— Ще се справиш ли? — попита със съчувствие Завулон. — Бурята се разрази.
Гласът му се чуваше в грохота на урагана също толкова ясно, колкото и гласът на шефа.
Хесер въздъхна.
Разтворих длани, обърнах ги към небето — небето, където вече нямаше звезди, където беше останало само суетенето на облаците, дъждовните струи, мълниите.
Това беше едно от най-простите заклинания. Едва ли не първото, на което ни учат.
Реморализация.
Без каквито и да било уточнения.
— Не прави това! — изкрещя Хесер. — Да не си посмял!