Хесер тъжно поклати глава. Той вече не гледаше Завулон, който с няколко крачки се озова до нас.
— И това е всичко? — попита Тъмния маг. Погледна мен, Света, Егор. — Не можахте да направите нищо?
Той прехвърли поглед върху Инквизитора. Максим вдигна глава и му кимна. Никой друг не му отговори. Върху лицето на Завулон се появи крива усмивка.
— Какви усилия и всичко приключи с фарс. Само защото една истерична девойка не пожела да изостави нерешителния си възлюблен. Антоне, ти ме разочарова. Светлана, ти ме зарадва. Хесер — Тъмния маг погледна шефа, — моите поздравления за подобни сътрудници.
Зад гърба на Завулон се отвори портал. Тихо смеейки се, той влезе в черния облак.
От земята до мен достигна тежка въздишка. Не погледнах натам, но знаех какво се случва. Един след друг Тъмните патрулни излизаха от Сумрака. Хукваха към паркираните около сградата коли, бързайки да ги откарат по-далече от дърветата. Тичаха приведени към съседните сгради.
А след тях и Светлите магове започнаха да напускат кордона. Някои — заради същите обикновени и разбираеми човешки действия. Само че повечето от тях, знаех това, оставаха на мястото си, загледани нагоре, към покрива на сградата. Тигърчето — с виновно лице. Семьон — с мрачната усмивка на Различен, видял какви ли не бури, Игнат — с неизменно искрено съчувствие.
— Не успях да го направя — каза Светлана. — Хесер, простете ми. Не успях.
— Ти и не можеше — отговорих аз. — А и не беше длъжна…
Разтворих дланта си. Погледнах малкото парче тебешир, което в моята ръка се бе превърнало просто в мокро и лепкаво парче тебешир. Заострено от едната страна. Неравно счупено от другата.
— Отдавна ли го разбра? — попита Хесер. Приближи се, седна до мен. Щитът му се разтвори над нас и ревът на урагана утихна.
— Не. Току-що.
— Какво става? — извика Светлана. — Антоне, какво става?
Отговори й Хесер:
— Всеки си има собствена съдба, момиче. Някои — да управляват чужди животи и да събарят империи. Други — просто да живеят.
— Докато Дневният патрул очакваше твоите действия — поясних аз, — Олга, която беше взела втората част на тебешира, е пренаписала нечия съдба. Така, както искаше Светлината.
Хесер въздъхна. Протегна ръка, докосна Егор. Момчето се размърда, опитвайки се да се надигне.
— Сега, сега — нежно изрече шефът. — Вече всичко приключи, приключва.
Прегърнах момчето през рамо, положих главата му върху коленете си. Той отново утихна.
— Кажи, защо? — попитах аз. — Щом като така или иначе си знаел всичко предварително?
— Дори аз не мога да знам всичко.
— Защо?
— Защото всичко трябваше да бъде естествено — отвърна Хесер леко раздразнен. — Само така Завулон щеше да повярва в случващото се. И в нашите планове, и в поражението ни.
— Това не е целият отговор, Хесер — погледнах го в очите аз. — Съвсем не е целият!
Шефът въздъхна:
— Добре. Да, можех да го направя и по друг начин. Светлана щеше да стане Велика Вълшебница. Въпреки желанието си, Егор — макар че Патрулът и без това му беше длъжник — щеше да се превърне в наш инструмент.
Аз чаках. Много ми се искаше да знам дали Хесер ще каже цялата истина. Поне веднъж.
— Да, можех да постъпя и по този начин — Хесер отново въздъхна. — Само че, мое момче… Всичко, което съм правил, покрай великата борба на Светлината с Мрака, всичко, което съм правил през двайсети век, е било подчинено на едно-единствено нещо. Разбира се, не в ущърб на делото…
Изведнъж ми стана мъчно за него. Непоносимо мъчно. Може би за първи път от хиляди години Великият Маг, Пресветлият Хесер, унищожителят на чудовища и страж на цели държави, беше принуден да каже цялата истина. Не толкова красива и възвишена като онези, за които беше свикнал да говори.
— Няма нужда, знам! — извиках аз.
Но Великият Маг поклати глава.
— Всичко, което правех — натърти Хесер, — беше подчинено на още една цел. Да принудя ръководството напълно да отмени наказанието на Олга. Да й върне всичката сила и да й разреши отново да вземе в ръце тебешира на Съдбата. Тя беше длъжна да стане равна с мен. Иначе нашата любов беше обречена. А аз я обичам, Антоне.
Светлана се засмя. Съвсем тихо. Помислих си, че ще зашлеви шефа, но явно още не разбирах всичко. Светлана застана на колене пред него и целуна дясната му ръка.
Магът потрепна. Той сякаш изгуби безкрайната си сила: защитният купол започна да се стопява. Ревът на урагана отново ни оглуши.
— А ще променяме ли съдбата на света отново? — попитах аз. — Покрай нашите дребни лични дела?
Той кимна. И попита:
— Не се ли радваш на това?
— Не.
— Какво пък, Антоне, нали не можем винаги да печелим във всичко. И на мен не ми се е удавало. И при теб няма да се получи.
— Знам — казах аз. — Разбира се, че знам, Хесер. Но въпреки това толкова ми се иска!