Със закъснение осъзнах, че не трябваше да сключвам споразумение пред Олга. Макар че… какво страшно имаше в случилото се? Сякаш пред мен не бяха сключвали такива алианси и други сътрудници на Патрула, включително и самият шеф; сякаш не бяха правили отстъпки, не се бяха договаряли за сътрудничество с Тъмните! Да, нежелателно е! Но се налага!
Целта ни не е унищожението на Тъмните. Целта ни е да поддържаме баланса. Тъмните ще изчезнат едва тогава, когато хората победят Злото в себе си. Или ние ще изчезнем, ако човеците харесат Мрака повече от Светлината.
— Споразумението е прието — казах злобно на совата. — Успокой се. Това е дреболия. Обикновено сътрудничество.
Алиса се усмихна, помаха ми с ръка. Хвана под ръка вещера и двамата заотстъпваха. След миг излязоха от Сумрака и тръгнаха по тротоара. Обикновена двойка.
— Какво си се притеснила? — попитах. — А? Оперативната работа винаги се е състояла от компромиси!
— Ти допусна грешка.
Гласът на Олга беше странен, абсолютно не подхождаше на външността й. Мек, кадифен, напевен. Така говорят котките-върколаци, но не и птиците.
— Охо. Така, значи си можела да говориш?
— Да.
— А защо мълчеше досега?
— Досега всичко беше нормално.
Спомних си древния виц и се усмихнах.
— Ще изляза от Сумрака, става ли? А ти междувременно можеш да ми обясниш в какво съм сгрешил. Дребните компромиси с Тъмните са неизбежна част от работата.
— Ти не притежаваш квалификацията, която позволява да се правят компромиси.
Светът изведнъж се обагри. Приличаше на превключване на режима на видеокамера, от „старо кино“ към обичайно снимане. Аналогията в известен смисъл беше правилна: сумракът е именно „старо кино“. Старо-прастаро, благополучно забравено от човечеството. Така му е по-лесно да живее.
Тръгнах да се спускам към метрото, като по пътя се озъбих на невидимата си събеседница:
— Какво общо има тук квалификацията?
— Патрулният от висок ранг е способен да предвиди последствията от компромиса. Дали това ще бъде малка двустранна отстъпка, която взаимно ще се неутрализира, или уловка, при която ще загубиш повече, отколкото ще спечелиш.
— Не мисля, че намесата от седма степен ще доведе до някаква беда!
Крачещият до мен мъж ме погледна смаяно. Приготвих се да кажа нещо от рода на „аз съм тих безобиден психар“. Това доста добре лекува излишното любопитство. Но мъжът вече ускоряваше крачка, очевидно достигнал самостоятелно до този извод.
— Антоне, ти не можеш да предвидиш последствията. Ти реагира на незначителна неприятна ситуация неадекватно. Твоята дребна магия доведе до намеса на Тъмните. Ти направи компромис с тях. Но най-тъжното е, че изобщо нямаше нужда от магическата намеса.
— Да, да, признавам си. И сега какво?
Гласът на птицата оживяваше, изпълваше се с интонации.
Явно не беше говорила от доста отдавна.
— Сега — нищо. Ще се надяваме на добър край.
— Ще докладваш ли на шефа за случилото се?
— Не. Засега не. Нали сме партньори.
Стана ми леко на душата. Грешките са си грешки, но внезапното подобряване на отношенията с партньора си струва неприятностите.
— Благодаря. Какво ще ме посъветваш?
— Вършиш всичко правилно. Търси следи.
Бих предпочел да получа по-оригинален съвет…
— Да вървим.
Към два часа следобед в допълнение към околовръстната линия бях обходил и цялата обикновена. Може и да съм калпав оперативен работник, но не беше възможно да не забележа вчерашната следа, която при това бях сканирал. Девойката, над която се въртеше черният вихър на инферното, не беше слизала тук. Очевидно трябваше отново да започна от точката, в която се бяхме срещнали. На „Курска“ излязох от метрото направо на повърхността и си купих от уличен автомат пластмасова кутия със салата и чаша кафе. При вида на хамбургерите и кренвиршите започваше да ми се повдига, независимо от символичното количество месо в тях.
— Искаш ли нещо? — попитах невидимата си спътница.
— Не. Благодаря.
Застанал под ситния снежец, човърках с дребната виличка руската салата и отпивах от горещото кафе. Някакъв клошар, явно разчитал, че ще си купя бира и празната бутилка ще остане за него, се помота отстрани и после отиде да се грее в метрото. На никой друг не му беше до мене. Млада продавачка обслужваше изгладнелите минувачи, безличен поток от пешеходци течеше от гарата към нея. На сергията с книги продавачът вяло и без ентусиазъм се опитваше да пробута някаква книга на колебаещ се купувач.
— Сигурно съм в лошо настроение… — промърморих аз.
— Защо?
— Виждам всичко в мрачна светлина. Хората са гадове и тъпаци, салатата е замръзнала, а обувките ми пропускат.