Птицата на рамото ми се изхили подигравателно.
— Не, Антоне. Това не е въпрос на настроение. Ти чувстваш приближаването на инферното.
— Никога не съм се отличавал с особена чувствителност.
— Точно там е работата.
Погледнах гарата. Опитах се да се вгледам в лицата на хората. Някои от тях също го усещаха. Онези, които бяха на границата между човеци и Различни, бяха напрегнати, потиснати. Не можеха да разберат каква е причината и затова външно си придаваха бодрост.
— Мрак и Светлина… Какво може да се случи, Олга?
— Какво ли не. Ти отложи пробива, но затова пък когато фунията нанесе удар, последствията ще бъдат просто катастрофални. Ефектът на задържането.
— Шефът не ми каза това.
— Защо да ти го казва? Постъпил си правилно. Сега поне имаме шанс.
— Олга, на колко години си? — попитах я. Между хора този въпрос може би щеше да е обиден. Но за нас няма особени граници във възрастта.
— На много, Антоне. Спомням си, например, въстанието.
— Революцията?
— Въстанието на площад Сенатски6 — совата се изхили. Премълчах. Възможно бе Олга да е по-възрастна и от самия шеф.
— Какъв е рангът ти, партньорке?
— Никакъв. Лишена съм от всякакви права.
— Извинявай.
— Нищо. Отдавна съм се примирила.
Гласът й си оставаше бодър, дори насмешлив. Но нещо ми подсказваше, че Олга с нищо не се е примирила.
— Дано да не съм твърде нахален… Защо са те заточили в това тяло?
— Нямаше друг избор. Съществуването в тялото на вълк е значително по-сложно.
— Почакай… — Хвърлих недоядената салата в кошчето за отпадъци. Погледнах към рамото си, но, разбира се, не видях совата, за целта трябваше да отида в Сумрака. — Каква си ти? Ако си върколак — защо си с нас? А ако си маг — защо е това странно наказание?
— А това вече няма връзка със случая, Антоне. — За миг в гласа й се появиха стоманени нотки. — Но всичко започна с това, че направих компромис с Тъмните. Мъничък компромис. Струваше ми се, че съм изчислила последствията, но сгреших.
Виж ти…
— Затова ли се разприказва? Реши да ме предпазиш, но закъсня?
Мълчание.
Сякаш Олга вече съжаляваше за своята откровеност.
— Да продължим с работата… — казах аз. И в този момент телефонът в джоба ми изписука.
Оказа се, че е Лариса. Защо ли работеше две смени подред?
— Антоне, внимание… Попаднаха на следите на онази девойка. Станция „Перово“.
— Мамка му — беше единственото, което можах да кажа. Работата в жилищните комплекси е мъчение.
— Да — съгласи се Лариса. Нея никаква я няма като оперативен работник… вероятно затова и седеше на телефона. Но момичето беше умно. — Антоне, бързо към Перово. Всички от нашите се събират там, тръгнали са по следата. И… там са забелязани и служители на Дневния патрул.
— Ясно… — прекъснах връзката.
Нищо не разбирах. Нима Тъмните вече знаеха всичко? И жадуваха пробива на инферното? И не ме бяха спрели случайно…
Глупости. Катастрофата в Москва не е в интерес на Мрака. Наистина, те не биха тръгнали и да спират фунията: за тях това е противоестествено.
Така и не се върнах долу да се кача в метрото. Хванах такси: по този начин би трябвало да спечеля време, макар и малко. Седнах до шофьора — мургав гърбонос интелектуалец на около четирийсет години. Колата беше новичка, а и самият шофьор създаваше впечатление на преуспяващ човек. Дори изглеждаше странно, че припечелва с превози.
…Перово. Голям район. Тълпа от хора. Светлина и Мрак — всичко сплетено във възел. И още — няколко заведения, хвърлящи Тъмни и Светли петна във всички посоки. Да се работи там е все едно да се търси песъчинка по пода на препълнена дискотека при включени стробоскопи…
Ползата от мен щеше да бъде малка, по-точно — съвсем никаква. Но щом са наредили да отида — значи така трябва. Може би ще ме помолят да я разпозная.
— А аз, кой знае защо, бях сигурен, че ще ни провърви — прошепнах, гледайки стелещия се път. Преминахме покрай Острова на лосовете, също неприятно място, където Тъмните провеждаха своите нощни събори. И при това невинаги спазваха правата на обикновените хора. Пет нощи в годината бяхме принудени да търпим всичко. Е, почти всичко.
— И аз така си мислех… — прошепна Олга.
— Не мога да се сравнявам с оперативните работници — поклатих глава аз.
Шофьорът ме погледна косо. Бях се съгласил с цената, без да се пазаря, а и маршрутът очевидно го устройваше. Но човек, който си говори сам, винаги предизвиква нездрави асоциации.
— Провалих една работа… — съобщих с въздишка на шофьора. — По-точно — свърших я зле. Мислех, че днес ще мога да се реванширам, но се справиха без мен.
6
Става дума за въстанието на декабристите на площад Сенатски в Петербург на 14 декември 1825 г. — Бел.прев.